Клия [bg]

Оказа се, че били гръцки моряци; които скочили да поплуват край своя корвет, когато по някаква случайност се взривила дълбочинна бомба и ударната вълна ги убила на място. Телата им, проблясващи като скумрия, били събрани мъчително и трудно с помощта на стара противоторпедна мрежа и положени върху палубата да изсъхнат преди погребението. Веднъж хвърлени през борда в традиционните погребални одежди на моряците, пенливият прилив ги бе отнесъл право при острова на Наруз.

Сигурно ще прозвучи страховито, ако ви кажа колко бързо свикнахме с тези мълчаливи посетители в нашия вир за къпане. Само за няколко дни ги настанихме, определихме им местата. Минавахме покрай тях, когато влизахме навътре в морето, и закачливо им се покланяхме.

Не че се подигравахме със смъртта, по-скоро започнахме да възприемаме тези търпеливи и сериозни фигури като приятелски настроени и съвсем уместни символи на мястото. Нито по опаковката им от грубо зебло, нито по дебелото въже, с което бяха завързани, се забелязваха следи от разлагане. Точно обратното, бяха плътно покрити със сребриста, прилична на живак роса, която винаги се образува при потапянето във вода на непромокаемо платно. На няколко пъти помолихме гръцките военноморски власти за разрешение да преместим телата по-навътре, но от опит си знаех, че те няма да проявят разбиране, и след време по общо съгласие въпросът отпадна от само себе си.

Веднъж мисля, че мернах сянката на морска котка да обикаля между труповете, ала вероятно съм се излъгал. След време дори двамата си говорехме, че трябва да ги кръстим, но бързо отхвърлихме идеята, защото решихме, че те си имат вече собствени имена — абсурдните имена на древни софисти и генерали като Анаксимандър, Платон, Александър…

И така, щастливото време на това спокойно лято се изнизваше, свършиха знаменията, изгубиха се сред дългите загорели от слънцето редици на отминаващите дни. Мисля, че беше в края на същата есен, когато Маскелин бе убит във въздушно сражение над пустинята, но тази смърт с нищо не ме докосна — толкова малко беше значението на човека в моето съзнание. Затова много се учудих, когато един следобед заварих Телфорд да седи зад бюрото си със зачервени очи и да повтаря, хълцайки:

— Нашият Бриг си отиде без време. Клетият стар Бриг. — И кършеше зачервените си до мораво ръце. Просто не знаех какво да кажа. Телфорд продължаваше да нарежда с умиление, приказките му бяха доста несвързани.