Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Клия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Клия [bg]

Электронная книга - «Клия [bg]». Краткое содержание книги:

„Александрийски квартет“ Една от литературните сензации на ХХ век. Предизвикателен, емоционален и поетически шедьовър! „Александрийски квартет“ на най-големия стилист на британската литература, Лорънс Дърел, е тетралогия за мистерията на човешката душа, за любовта и страстта, за спомените и познанието, постижимо от хората. Всеки роман от тази необикновена и екзотична поредица разказва историята на любовта и човешките взаимоотношения от различна гледна точка и набляга на един от четиримата главни герои — Жюстин, Балтазар, Маунтолив, Клия. Самият древен и мистичен град, Александрия, е петият главен герой. В него малко преди Втората световна война се събират героите на четирите романа… „Клия“ В първите три части на „Александрийски квартет“ събитията се случват в реда, в който за пръв път са станали важни за автора. „Клия“ е тяхно хронологично продължение. Може ли някой да каже какво е съвършенството? Дойде ли времето да сложим ред сред хаоса на чувствата си?     Когато си влюбен в една от неговите обитателки, градът се превръща във вселена. Цяла една нова Александрия се роди пред очите ми благодарение на Клия, която опресни старите ми спомени и тяхното значение, както и полузабравената атмосфера, освежи багрите и предишната история на града, предишната му биография бе подменена с нова.     Да, един ден открих, че изписвам с треперещи ръце онези три думи, с които, откакто свят светува, започва всеки разказвач, дръзнал да прикове вниманието на своите земляци. Думи, които само въвеждат старата история за един поумнял писател. Написах: „Имало едно време…“ „Александрийски квартет“ преоткрива модерния роман. Тук са събрани всички човешки истории, всичко ви очаква, за да ви възпламени, всички са прекалено важни, никой и нищо не може да бъде пренебрегнато. Лорънс Дърел (1912–1990) е един от най-обичаните и уважавани британски автори, въпреки че той се определя по-скоро като космополит. Животът и творчеството му бележат целия XX век. Тетралогията „Александрийски квартет“ е най-забележителното му произведение, за което мнозина смятат, че Дърел заслужава да спечели Нобелова награда за литература.
1 ... 96 97 98 99 100 101 102 103 104 ... 122
Перейти на страницу:

Да, но мъртвите са навсякъде. Не могат да бъдат просто ей така избегнати. Човек усеща допира на тъжните им кокалести пръсти, които опипват слепешком преградите на потайния ни личен живот, как тропат, за да не бъдат забравени, искат отново да влязат в живота на плътта — свират се между ударите на сърцето, нахлуват в прегръдките ни. Носим у себе си биологичните трофеи, които са ни завещали, напускайки живота — формата на очите, извивката на носа, непривичен смях или трапчинка, която извиква отдавна погребана усмивка. Всяка целувка, която си разменяме, води родословното си дърво от корените на смъртта. И в тези целувки ние отново съживяваме отдавна забравена любов, която напира да се прероди. Корените на всяка наша въздишка са заровени дълбоко в земята.

А когато дойдат мъртвите? Защото понякога те лично се явяват. Например през онази кристална утрин, в която всичко бе така измамно в своята ленива обичайност, а тя изскочи от водата като ракета, мъртвешки бледа, едва си пое дъх и извика: „Долу има мъртъвци!“ Изплаших се до смърт. Да, това не бяха привидения. Събрах кураж и се гмурнах, за да проверя със собствените си очи — наистина бяха там, седем на брой, стояха мирно в подводния сумрак, сякаш внимателно заслушани в съдбоносен дебат, решаващ техния жребий. Този таен съвет от безмълвни фигури образуваше малък полукръг. Всички бяха завързани в чували и имаха оловни тежести при краката, така че стояха изправени като шахматни фигури с човешки бой. Подобни статуи, покрити по същия начин, можеха да се видят в камион как прекосяват града на път за някой невзрачен провинциален музей. Леко приведени, безлики, те все пак потрепваха, подобно образите в ранен ням филм. Здраво пристегнати в смъртта, обвити в чували от грубо зебло.

Оказа се, че били гръцки моряци; които скочили да поплуват край своя корвет, когато по някаква случайност се взривила дълбочинна бомба и ударната вълна ги убила на място. Телата им, проблясващи като скумрия, били събрани мъчително и трудно с помощта на стара противоторпедна мрежа и положени върху палубата да изсъхнат преди погребението. Веднъж хвърлени през борда в традиционните погребални одежди на моряците, пенливият прилив ги бе отнесъл право при острова на Наруз.

Сигурно ще прозвучи страховито, ако ви кажа колко бързо свикнахме с тези мълчаливи посетители в нашия вир за къпане. Само за няколко дни ги настанихме, определихме им местата. Минавахме покрай тях, когато влизахме навътре в морето, и закачливо им се покланяхме.

Не че се подигравахме със смъртта, по-скоро започнахме да възприемаме тези търпеливи и сериозни фигури като приятелски настроени и съвсем уместни символи на мястото. Нито по опаковката им от грубо зебло, нито по дебелото въже, с което бяха завързани, се забелязваха следи от разлагане. Точно обратното, бяха плътно покрити със сребриста, прилична на живак роса, която винаги се образува при потапянето във вода на непромокаемо платно. На няколко пъти помолихме гръцките военноморски власти за разрешение да преместим телата по-навътре, но от опит си знаех, че те няма да проявят разбиране, и след време по общо съгласие въпросът отпадна от само себе си.

Веднъж мисля, че мернах сянката на морска котка да обикаля между труповете, ала вероятно съм се излъгал. След време дори двамата си говорехме, че трябва да ги кръстим, но бързо отхвърлихме идеята, защото решихме, че те си имат вече собствени имена — абсурдните имена на древни софисти и генерали като Анаксимандър, Платон, Александър…

И така, щастливото време на това спокойно лято се изнизваше, свършиха знаменията, изгубиха се сред дългите загорели от слънцето редици на отминаващите дни. Мисля, че беше в края на същата есен, когато Маскелин бе убит във въздушно сражение над пустинята, но тази смърт с нищо не ме докосна — толкова малко беше значението на човека в моето съзнание. Затова много се учудих, когато един следобед заварих Телфорд да седи зад бюрото си със зачервени очи и да повтаря, хълцайки:

— Нашият Бриг си отиде без време. Клетият стар Бриг. — И кършеше зачервените си до мораво ръце. Просто не знаех какво да кажа. Телфорд продължаваше да нарежда с умиление, приказките му бяха доста несвързани.

1 ... 96 97 98 99 100 101 102 103 104 ... 122
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)