Фантомът на паметта

— Обиколих цялото село и никъде не видях гробище. Да не би да е някъде много далеч?

Обедът бе свършил, гостите се бяха разотишли и ние със старицата вече седяхме в библиотеката. Аз се разкъсвах Между любопитството и любопитството: искаше ми се да задавам въпроси с надеждата да чувам поучителни отговори, но и да поразгледам книгите, които запълваха полиците на четирите стени от пода до тавана.

— Ние изобщо нямаме гробище — спокойно ми отвърна Мария.

— А къде погребвате мъртъвците си?

— Никъде. Няма кого да погребваме. В нашето село никой не умира.

— Как така? — не разбрах аз. — Да не би тук да цари вечен живот?

Старицата въздъхна и тъжно ме погледна, сякаш бях безнадеждно пропаднал тип.

— Иска ви се да си заминете оттук, така ли? — зададе тя въпрос, който аз изобщо не очаквах, ако се съдеше по контекста на досегашния ни разговор.

— Не — тук много ми харесва. Но какво отношение има това към въпроса ми за гробището?

— Съвсем пряко. Вие не искате да си отидете оттук, защото тук ви харесва. И на другите им харесва. Можете ли да ми кажете защо?

— Не. Защо?

— Миличък, сам трябва да ми отговорите. Нали се разбрахме, че само вашите мнения и вашите усещания имат значение. Вслушайте се в себе си и ми отговорете какво ви задържа тук.

„Любопитството“ — искаше ми се да кажа първото, което се забелязваше на повърхността, но последвах указанията на Мария, вслушах се по-внимателно в себе си и най-неочаквано разбрах, че ме привлича онази някак необикновена атмосфера, която цари в селото. Или въздухът беше особен, или имаше някаква аура… аура на лекота, покой и безметежност. Даже на пълно отсъствие на тревожност. И на абсолютна липса на печал.

Опитах се, доколкото можех, да изразя това с думи.

— Точно така е — одобрително кимна старицата. — Съвсем вярно сте го почувствали. Такава аура може да има само на място, където никой никога не е умирал. Смъртта има свое енергийно поле, то остава и никога не изчезва. Когато човек усети, че краят му наближава, той заминава оттук и умира на друго място. Там го и погребват. Това позволява тук да се запази една необикновена аура, която не съществува никъде другаде по света.

— И какво — всички доброволно ли спазват това правило? Или си имате специална полиция, която следи никой да не нарушава реда? — недоверчиво уточних аз.

— Спазват го доброволно. Това е закон, който винаги е съществувал и никому и през ум не е минавало да го наруши.

— Добре де — не се предавах, — а как постъпвате с онези, които идват тук за малко? Те няма откъде да знаят вашите закони. Дошъл човекът да си почине, да се поразвлече, да поиграе в казиното или да навести роднините си и взел, че умрял. Нещастен случай или внезапна смърт. Това може да се случи както на онези, които гостуват на вашето село, така и на местните жители. Какво става тогава?