Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
— В какъв смисъл? — Лекото помръдване на раменете му отново събуди у мен представата за надвисваща планина. — Че ние все едно се храним един след друг, не можем да идваме заедно в столовата, защото единият задължително трябва да стои пред вратата на шефа. Ето сега аз ще се изплюскам и ще ида да го сменя, чак тогава ще дойде и той да се наяде.
— Какво, и той ли ще седне тук, на нашата маса? — кой знае защо, уточни Павел Петрович.
— Ъ-ъ, него ей там го разпределиха, до прозорчето, там седи едно хубаво момиче и той сам поиска да го сложат при нея.
— Тук има много хубави момичета — отбелязал строго, впускайки се в започнатия от Магарешкия бодил разпит. — А защо и вие не поискахте да ви сложат при това момиче? С него щеше да ви е по-приятно, отколкото в нашата компания — все пак не ви подхождаме по възраст. — „И по образование — също“, добавих наум.
Гриша бавно остави вилицата и вдигна към мен очите си, които за миг бяха станали огромни и гледаха някак жалостиво.
— Пъдите ли ме? Значи не ставам за вашата маса? Така си го и кажете. След закуска ще отида при сестрата, отговаряща за храненето, и ще я помоля да ме премести.
— Какво говорите, Гриша? — с неподозирана любезност се намеси Мимозата. — Никой не ви пъди, радваме се да ви видим в нашата компания. Просто Андрей Михайлович държи да не ви е скучно. Ние и тримата сме унили хора и едва ли ще успеем да ви забавляваме. Но много се надяваме, че точно вие ще внесете свежа струя на жизнерадост в нашия колектив. Ще го направите, нали?
Това изобщо не ми хареса. Ние с Трънливкин кротко избутвахме момчето на друга маса, а Елена ни възпираше. Искаше ѝ се то да остане. За какво ли ѝ е? Ясно за какво. Може би официално той се представяше за човек, който сменя някакъв си втори охранител, но в действителност сменяше самата Мимоза. И излизаше, че тъкмо се бях избавил от двама врагове, а третият — ей го на, вече стои срещу мен. Борбата навлизаше в нов етап. Какво пък — така дори е по-интересно.
И отново се улових да проявявам нехарактерно за мен отношение към дадена ситуация. Откога борбата ми бе станала интересна? Никога не ми се бе случвало такова нещо. Но снимките не лъжеха.
— Какво, да се местя ли или да не се местя? — с детинска обида в гласа попита Гриша и в тази секунда аз го кръстих Телето. Не Бичето, а именно Телето. Просто очите и устните му бяха съвсем като на теле. И целият, въпреки внушителните си габарити, изглеждаше някак миловидно.
— Не говорете така — отзовах се великодушно. — Не обръщайте внимание на мен и на Павел Петрович, ние сме тук отдавна и от скука вече започваме да говорим глупости. Наистина се радваме, че между нас се появи нов човек.
— Значи стиснахме си ръцете! — Лицето му засия от толкова щастлива усмивка, че за миг дори забравих за своите подозрения. Нима враговете имат такива усмивки?
Имат. Спомни си Мимозата. Нейните усмивки. Нейния смях. Нейните очи. Враговете разполагат с всичко необходимо, за да спечелят сражението.
— Е, край! — Телето изля с един замах в гърлото си цяла чаша вода, след което отпи няколко едри глътки от чашата с кафе и стана от масата. — Ще ида да освободя ортака си, че и той да закуси.
— А вашият шеф ходи ли на закуска? — хитровато се поинтересува Магарешкия бодил. — Струва си да се види човекът, който лежи в болницата с охрана.
— Той закусва в стаята си, носят му храната. Приятен апетит на всички, които не са си дояли. — Момчето ни озари с поредната си лъчезарна усмивка и започна стремително да лавира между масите по посока на изхода.
— Това е то! — направи замислен и многозначителен коментар Павел Петрович. — Ама вие май не сте много весела, Леночка. Да не би да ви дразни този неандерталец? Искате ли да помоля да го преместят?
— Не-не — бързо, дори според мен прекадено бързо отвърна Мимозата, изцеждайки от устните си още една усмивка, — какво говорите, той е толкова забавен! Нека си седи при нас.
— Разбира се — подхванах и аз, — нека остане. Според мен на нашата префинена общност не ѝ достига онази народна първичност, чийто носител се явява тъкмо този Гриша. Естествено няма да го вземаме със себе си на разходки, но той успешно ще изпълнява ролята на пикантна подправка към ястията на масата. Пък и вие, Павел Петрович — без да крия язвителността си, добавих аз, — ще имате кого да поучавате как да живее. Защото на вас вече ви е скучно с нас, ние научихме уроците ви и не ви даваме никакви поводи за наставления. Нали така, Леночка?