Фантомът на паметта

Чевръсто заситних през парка. Таксито — една пясъчножълта „Волга“ — вече чакаше пред вратите и моята Олга Андреевна нетърпеливо потрепваше с краче, като току поглеждаше към часовника си.

— Закъснявам. — Млясна ме по бузата и мушна в ръцете ми обемист пакет. — Как се чувстваш?

— Нормално. Какво е това, толкова много лекарства ли ми носиш?

— Не се прави на глупак, наистина ли мислиш, че майка ти може да дойде при теб с празни ръце? Донесла съм ти любимите пилешки кюфтенца и нарове, непременно трябва да ядеш нарове — много са полезни.

— Мамо, тук ни хранят отлично — започнах сърдито аз, — няма нужда…

— Това е, сине, изчезвам, вече закъснях.

С изумителна пъргавост майка ми се шмугна в колата и затвори вратата. Автомобилът се понесе, вдигайки кълбета прах покрай себе си, а аз останах до портала с идиотския пакет в ръце, от който се разнасяше несравнимата с нищо миризма на още топли пилешки кюфтета, здравата подправени с чесън. Не понасях чесъна, но майка ми го слагаше във всички ястия в огромни количества, тъй като смяташе, че е много полезен за здравето. А на мен само от миризмата му ми ставаше зле. Но пък родната ми майчица не беше кой да е, тъй че се налагаше да си мълча и да се правя, че го ям и вдъхвам с удоволствие уханието му.

Притиснал пакета до гърдите си, аз смирено се потътрих обратно. И щом направих няколко крачки, се заковах на място. В далечината, на пейката под липите, се виждаха две фигури. Едната бе на Мимозата. Другата — на Хипопотама. Нямаше начин да греша. Но за всеки случай се приближих малко, за да видя по-добре. Да, нямаше никакво съмнение — това бяха Елена и моят благороден доктор. Гледай ти! Оказваше се, че се познават. И увлечено си говорят за нещо. Ех ти, Мимозо, нежна и трептяща! Я да те попитам аз защо не си била на басейна! Как ли ще се измъкнеш?

Значи още от самото начало моите подозрения не са били безпочвени. И двамата — и Мимозата, и Михаил Хопопотамович — са били в ролята на подставени лица около моята особа. Сега трескаво прекрояваха плановете си за съвместни действия с оглед на факта, че докторът повече нямаше достъп до мен. Интересно — каква ли песен щяха да запеят утре, когато във вестниците се появеше интервюто ми? Сигурно щеше да се окаже, че Муся, както винаги, е права и Мимозата тихомълком ще изчезне. И слава богу! Това означаваше, че бях измислил правилна стратегия за подсигуряване на моята безопасност.

Ама и Хипопотама си го биваше! Да се домъкне дотук и да не пожали времето си уж единствено заради вътрешната си потребност да ме погледне в очите и да се убеди, че с мен всичко е наред. А всъщност след вчерашното обаждане на Муся просто му е било необходимо спешно да се срещне с Елена и да обсъди ситуацията. Но беше опасно да дойде в санаториума без обоснован повод: ами ако внезапно попаднеше на мен, как щеше да ми обясни защо се е появил там, където не го чакат? И ето че си бе измислил причина.