Оцеляват само силните [bg]

Той си сложи очила и прелисти страниците.

— Мелвин Майърс, чернокож, двайсет и пет годишен. Адрес на Стокър авеню.

Боб затвори тефтера и се обърна да види докъде са стигнали оперативните работници.

— Стокър е в района на Креншо — отбеляза Майло.

— Не знам какво е правил тук, но един от униформените полицаи каза, че недалеч оттук има занаятчийско училище за инвалиди. Утре ще разбера дали Майърс е учел там.

— Какво се е случило с него?

— Бил е наръган с голям нож. Десет пъти в гръб и още толкова пъти отпред.

— Убиецът се е престарал — отбеляза Майло.

— Да. — Ръцете на Пиърс започнаха още по-бързо да подръпват подгъва. — Не е можел да вижда. Само е усещал… В много цивилизовано общество живеем, няма що.

Той отправи последните думи към мен и се вторачи, както правеше от време на време, след като ни запознаха. Дали беше заради небръснатото ми лице или заради факта че Майло ме бе представил като консултант на полицията?

— Кога е станало, Боб? — попита Майло.

— Късно следобед. Съдебният лекар каза, че трупът още не е изстинал.

— Кой го е намерил?

— Една от патрулните коли. Минавали по уличката и видели, че под контейнера за смет се подава крак. Отначало помислили, че е някой смахнат, който е заспал, и слезли да го изритат.

— Късно следобед. Още по работно време. Много рисковано.

— Не и ако си социопат без мозък в главата. Пък и извършителят се е измъкнал, нали?

Пиърс го погледна намусено.

— Макар да е станало по работно време, тази уличка е тиха и в много от къщите не живее никой. Повечето хора я отбягват, защото доскоро беше пазар на наркотици. Единствените граждани, които минават оттук, са боклукчиите.

Майло огледа уличката.

— Може би убиецът се е преоблякъл като боклукчия?

— Като нищо.

— И вече не продават наркотици, така ли?

— Тази седмица не. Заповед отгоре. Кметът казал да се занимаваме с нарушителите, които влошават качеството на живота и да разчистим центъра, за да имаме претенциите, че живеем в истински град. Трябвало незабавно да намалим броя на наркоманите и пласьорите, но без да имаме допълнителен персонал и патрулни коли, а това е все едно. О. Джей Симпсън да изпитва угризения. Тръгнем ли да патрулираме по една уличка, пласьорите и наркоманите се преместват на друга. И всичко се върти в кръг.

— На колко време минават патрулите?

— По няколко пъти на ден. — Пиърс извади ментови бонбони. — Очевидно не са минали навреме за горкия господин Майърс. Загубил се е на ужасно място.

— Загубил се? — попита Майло.

— Ами какво друго? Освен ако самият той не е бил пласьор или наркоман, търсещ нещо освежително, без да знае, че действието вече се развива три преки по-нататък. Но аз предпочитам да го смятам за невинен до доказване на противното, докато не науча нещо повече за него. Засега ще приема, че се е изгубил.