Оцеляват само силните [bg]

Шарави написа думите и продължи да търси.

Думата стерилизация извика на екран повече информация за консервиране на храна, отколкото за кастриране, а повечето дискусии по евгеника бяха самовъзхваляващи персонални реклами: „Предлагам ДНК. Жените, които желаят качествен зародишен протеин, имат сърдечна покана да се кандидатират“.

Шарави принтираше всичко и в кошчето безшумно падаха лист след лист. От време на време Майло ставаше, взимаше листовете, преглеждаше ги и после пак ги връщаше в кошчето.

Когато стана пет и трийсет, той заяви:

— Достатъчно. Те очевидно гледат да не привличат внимание.

— По-добре да действаме, отколкото да четем — каза Шарави. — Да изпратим запитване по електронната поща до някоя информационна банка и да видим какво ще стане.

— Сигурен ли си, че самоличността ти е напълно защитена? — попита Майло.

— Не. Редовно сменям паролите и адресите, но човек никога не може да бъде сигурен.

— Тогава още не го прави. Не искам да разтревожа някого.

— Вече направих това с обаждането си до „Менса“ — казах аз и описах съобщението, което бях оставил.

— Е, не е голяма беда — рече Майло, но аз разбрах, че е обезпокоен и се почувствах като аматьор.

— Други прозрения? — обърна се към Шарави той.

— Самоубийството на Понсико. Въпреки липсата на доказателства, звучи нелогично. Например факта, че е използвал отрова. Обикновено го правят жените, нали?

— Понсико е бил учен.

— Да — съгласи се Шарави. — И това ме кара да се замисля върху един друг въпрос. Щом е бил учен, той е знаел какво да очаква. Калиевият хлорид предизвиква бърза смърт, но далеч не безболезнена. Получаваш внезапна сърдечна аритмия и силен удар. Когато екзекутират по този начин осъдените на смърт, добавят натриев етил за предварително успокояване и панкурониум бромид, за да спрат дишането. Понсико не е ли могъл да избере по-лека смърт?

— Може да се е самонаказвал — предположи Майло. — Да е мислел, че заслужава жестока и необикновена смърт.

— Вина? — рекох аз и отново се сетих за Нолан. — Но за какво?

— Вероятно е бил замесен в нещо наистина неприятно. В убийствата, които ние разследваме или в нещо друго. Или е бил човек с бързо променящо се настроение. Изпаднал е в депресия, докато е работел в лабораторията и е имал достъп до отрова. И макар да е усложнил нещата за себе си, смъртта все пак е настъпила сравнително бързо и чисто. Била е много по-лека, отколкото нещата, които съм виждал да си правят някои хора. Нали така, старши?

— Даниел — поправи го Шарави. — Да, вярно е. Самоненавистта може да бъде поразителна. Но… бих искал да знам повече за този млад мъж.

— Ще се обадя на родителите му — каза Майло. — Те са професори в Принстън. И вероятно на някои негови колеги от „Плазмо Дерма“.

— Биомедицинската компания?

— Изследвания на кожата. Понсико се е занимавал с подобряването на успеха при присаждането на кожа. Защо? Виждаш ли някаква връзка с работата му?

— Не — отговори Шарави. — Мисля, че ако е имало недоволен пациент… Не, тогава щяха да отровят хирурга, не учения… Не, нямам идеи.

Той изпи чая си и остави чашата.

— В Ню Йорк имам надеждни източници. Ако „Мета“ наистина съществува, те ще я открият. Пък и можем да подслушваме телефона на Зина Ламбърт…

— Забрави за това. Нямаме основания да получим съдебно решение, да не говорим за подслушване.

— Правилно.

— Дори не си го помисляй — добави Майло.

— Разбира се — отговори Шарави.

— Говоря сериозно.

— Съзнавам това.

— Книжарницата, в която работи Зина — казах аз, — се нарича „Гърч“. Ексцентрично име, затова там може би се срещат хора с ексцентрични идеи. Може да получават бюлетини, сред които и този на „Мета“.

— Не са дали телефонния си номер в указателя, а ще съобщават за събиранията си в някаква книжарница? — попита Майло.

— Забутана книжарница, която привлича набелязаната за мишена читателска публика. Искаш ли да отида там и да огледам?

Той потърка лице.

— Чакай да помисля. Искам да се възползваме максимално от всичко, което правим.

Шарави стана и се протегна.

— Ще си направя още чай. Сигурни ли сте, че не искате? Ментата е прясна. В задния двор намерих голям корен.

— Добре, благодаря — отговорих аз.

Шарави излезе от стаята, а Майло се намръщи на компютъра.

— Вкарваш боклук и изкарваш боклук… Приличаш на Арафат, Алекс. Като бодливо прасе си.

— Бързах за библиотеката и нямах време да се избръсна.

— Само на половин ден ли ти е брадата?

Кимнах.

Свих бицепс, изсумтях и се усмихнах уморено.

Шарави се върна с чая. От горещата течност се разнасяше леко сладникав аромат на мента.

Отпих и се обадих в служебния си кабинет.

— Здравейте, докторе. Има само едно съобщение. От някакъв си Лорън Буковски от… изглежда от „Менса“. Търсил е Ал. Новото момиче му казало, че не сте Ал. Той обаче настоявал, че се казвате така. Странни хора ви търсят, доктор Делауер, но работата ви е такава.

— Да. Какво е казал господин Буковски?

— Ами… Съжалявам, но новото момиче пише ужасно… Нямал нищо общо с „Мета“… и не искал да има… но вие сте имали… Докторе, това не е учтиво.

— Какво е казал, Джойс?

— Ако сте имали лошия вкус да се… побратимявате с… идиоти… да отидете на едно място, наречено… Прилича на „Гърч“… Но не е оставил адрес… Много странно. Дори за вас, докторе.

— Това ли е всичко?

— Казал още да не му се обаждате. Не се интересувал от вас. Какъв грубиян, а?

— Голям — рекох аз. — Но може би има причини.