Махалото на Фуко

— Мислехме за нещо сериозно, от рода на „Металите и материалната култура“.

— И трябва да бъде сериозно. Но още по-привлекателно, с една дреболия, която да казва всичко… Да речем… Например „Световна история на металите“. Нали участвуват и китайците?

— Да, разбира се.

— Значи е световна. Не е рекламна уловка, истина си е. А може и „Чудесното приключение на металите“.

Точно тогава госпожа Грация съобщи, че е пристигнал командор Де Губернатис. Господин Гарамонд се поколеба за миг, погледна ме с подозрение, но Белбо му направи знак, сякаш за да му каже, че вече може да ми има доверие, и Гарамонд нареди да поканят госта, като стана да го посрещне.

Де Губернатис беше с двуреден костюм, значка на ревера, писалка в джобчето, сгънат вестник в единия джоб на сакото и папка под мишница.

— Скъпи командоре, заповядайте, нашият приятел Де Амброзиис ми разказа за вас, за вашия живот, отдаден на Отечеството. И за тайния ви поетичен талант, така ли е? Хайде, покажете ми това съкровище, което държите тук… Ще го предам на моите главни редактори.

Покани го да седне на едно от креслата пред отрупаното с книжа писалище и погали с треперещи от нетърпение ръце папката, която му бе връчена.

— Не говорете, зная всичко. Идвате от Випитено, велик и благороден град. Животът ви е бил отдаден на служба в митниците. А тайно, ден след ден, нощ след нощ, сте запълвали тези страници, вдъхновени от демона на поезията. Ех, поезията… Изгаряла е младостта на Сафо и е подхранвала старините на Гьоте… Лекарство, казвали гърците, отрова и лек. Естествено, трябва да прочетем това ваше творение. Изисквам най-малко три рецензии, една вътрешна и две на консултанти (анонимни, съжалявам, но са много известни имена…). Издателство „Мануцио“ не публикува нито една книга, без да е абсолютно сигурно в качеството й, а качеството, вие го знаете по-добре и от мен, е нещо неуловимо, трябва да бъде открито с шесто чувство, понякога книгата има несъвършенства, грапавини — дори Итало Звево196 е писал лошо, ще възразите, но за бога, все пак се чувствуват мисълта, ритъмът, силата. Зная, не е нужно да ми го казват, още при първия поглед върху тези страници усещам нещо, но не желая да оценявам сам, макар че колко пъти, о, наистина, колко пъти! — рецензиите са били хладни, докато аз съм бил запленен, защото не може един автор да бъде отхвърлен, без човек да е влязъл, както се казва, в синхрон с него. Ето например, отварям наслуки този ръкопис и погледът ми попада на стих: „като наесен отслабнали ресници“. Хубаво е, не зная как е другото, но чувствувам духа, долавям образа, понякога текстовете действуват по този начин, един екстаз, едно опиянение… И така, драги приятелю, ако човек можеше да прави това, което иска! Но издателската дейност също е производство, най-благородното, разбира се, но все пак производство. А знаете ли колко струват днес печатът, хартията? Погледнете, погледнете днешния вестник, докъде се е покачила цената на Уол Стрийт. Ще кажете, това не ни засяга? Обаче ни засяга. Знаете ли, че плащаме данъци дори за склада? Аз не продавам, а те облагат дори непродаденото. Плащам дори за неуспеха, голготата на гения, който филистерите не признават. Тази хартия например, много е тънка, ще ми разрешите да отбележа, щом сте си позволили да пишете върху най-качествена хартия, чувствува се поетът, драскачът би използувал най-грубата, за да заблуди окото и обърка духа, но тази поезия извира от сърцето и о, словата са тежки като камъни и могат да преобърнат света, та казвам, тази ваша тънка хартия на мен ми се струва като хартия за банкноти.