Махалото на Фуко
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Махалото на Фуко». Краткое содержание книги:
Умберто Еко е италиански културолог, семиотик и философ, автор и на романите „Името на розата“, „Островът от предишния ден“, „Баудолино“ и „Тайнственият прамък на кралица Лоана“.
Поредиците на „Гарамонд“ носеха сериозни и тежки имена като „Хуманитарни изследвания“ или „Философия“, докато поредиците на „Мануцио“ бяха озаглавени с нежни и поетични изрази: „Цветето, което не откъснах“ (поезия), „Непознати земи“ (проза), „Часът на Олеандъра“ (в нея бяха включени заглавия от рода на „Дневник на едно болно момиченце“), „Великденски остров“ (струва ми се, есеистика), „Новата Атлантида“ (последната публикувана книга се казваше „Освободеният Кьонигсберг — Въведение във всички бъдещи метафизики, които биха могли да се представят като двойна трансцендентална система и наука за феноменалната воля“). На всички корици се виждаше емблемата на издателството: пеликан под палма, и мото: „Имам това, което давам“.
Белбо ми каза няколко най-общи думи: господин Гарамонд просто притежавал две издателства. През следващите дни си дадох сметка, че преходът между „Гарамонд“ и „Мануцио“ е предназначен само за вътрешно ползуване. Официалният вход на „Мануцио“ беше откъм улица Маркезе Гуалди, а вонящият свят на улица Синчеро Ренато отстъпваше пред чистите фасади на тази улица, пред широките й тротоари и входовете с асансьори от алуминий. Никой не би допуснал, че един апартамент в стара къща на улица Синчеро Ренато е свързан само чрез три стъпала със сграда на улица Гуалди. За да получи разрешение, господин Гарамонд явно се бе потрудил доста, навярно бе използувал връзките на един от своите автори, началник в кметството.
Бяхме приети веднага от госпожа Грация, ласкава достопочтена дама, шалче от модна къща, костюм в същия цвят като стените, която ни покани с дежурна усмивка в салона с глобуса. Салонът не беше много голям, но напомняше залата в Палацо Венеция195 с глобуса на входа и махагоновото писалище на господин Гарамонд в дъното, който сякаш го гледаше с обърнат наопаки бинокъл. Гарамонд ни направи знак да се приближим. Притеснявах се. По-късно, при влизането на Де Губернатис, Гарамонд щеше да стане и да тръгне насреща му и с този израз на сърдечност щеше да подчертае още повече висшето си благоволение, защото посетителят първо щеше да види как той прекосява салона и после, хванат под ръка от домакина, щеше да го прекоси още веднъж и сякаш по чудо пространството за него щеше да се удвои.
Гарамонд ни покани да седнем срещу писалището и се държа сърдечно и прямо.
— Доктор Белбо ми каза добри неща за вас, доктор Казобон. Имаме нужда от сериозни сътрудници. Както вече сте разбрали без съмнение, не става дума за назначаване, не можем да си го позволим. Ще получите добра компенсация за усърдието си, бих казал, за предаността си, защото нашата работа е мисионерска.
Съобщи ми една сума, изчислена по определен норматив, която тогава ми се стори разумна.
— Чудесно, драги Казобон. — Спести ми титлата, защото вече му бях подчинен.
— Тази история на металите трябва да стане прекрасна, бих казал дори много красива. Популярна, достъпна, но научно издържана. Трябва да смайва читателя, но в научно отношение. Ще ви дам пример. В проекта чета, че съществува една сфера, как се наричаше, а, да, Магдебургска — две плътно доближени полукълба и между тях вакуум. Закачат й два впряга нормандски коне, единия от едната, другия от другата страна, но двете полукълба не се отделят. Добре, но това е научно съобщение. А вие трябва да го изнамерите измежду другите, които не са толкова любопитни. И след като го намерите, трябва да откриете изображението — фреска, картина, каквото и да е. Съответствуващо на епохата. И го слагаме на цяла страница, цветно.
— Има една гравюра, казах. — Знам я.
— Виждате ли? Браво! На цяла страница, цветна.
— Щом е гравюра, значи е чернобяла — възразих.
— Така ли? Още по-добре, тогава ще е чернобяла. Точността си е точност. Но на златен фон. Трябва да смае читателя, да го накара да почувствува именно този ден, в който е направен експериментът. Ясно ли е? Научно, реалистично, увлекателно. Науката може да се използува, за да впримчи читателя. Има ли нещо по-зрелищно, по-драматично от Мари Кюри, която се прибира вкъщи и в тъмнината вижда флуоресцентната светлина. Боже господи, това пък какво е?… Бил е въглеводородът, флогистонът или там както го наричат. И ето, Мария Кюри открива радиоактивните лъчи. Ефектът да се подсили. Като се придържаме към истината.
— Но какво общо имат радиоактивните лъчи с металите? — запитах.
— Че нямат ли?
— Може и да имат.
— Е, тогава? От гледна точка на металите може да се преобърне с главата надолу целият свят на знанието. Как решихме да озаглавим книгата, Белбо?
195
… напомняше залата в Палацо Венеция… — става дума за кабинета на Мусолини в римския Палацо Венеция, „залата с картата на света“.