Нищо за губене

Предполагаше, че със скорост от четирийсет километра в час двигателят не вдига почти никакъв шум. Само тихо мъркане и меко ръмжене от ауспуха. Разбира се, при всякаква скорост имаше шум от настилката, но тя щеше да стане по-гладка по-близо до града. Ричър се наведе наляво, отпусна глава на рамото на Вон и се загледа в екрана. Призрачният зелен пейзаж се източваше от двете страни на пътя. Камерата нямаше човешки реакции. Беше механично, немигащо око. Не поглеждаше наляво и надясно, нагоре или надолу, не променяше фокуса си. Когато минаха над възвишението, екранът за момент се изпълни с празно студено небе, после предната част на колата отново се спусна и те видяха пред себе си оставащите петнайсет километра от шосето. Зелени храсти, разпръснати камъни, които светеха по-силно на екрана, лентата на пътя и миниатюрно въгленче в далечината там, където догаряше полицейското управление на Диспеър.

Ричър няколко пъти погледна напред през стъклото, но без фаровете нямаше какво да се види. Абсолютно нищо. Само мрак. А това означаваше, че ако някой ги чака в далечината, той също няма да вижда нищо. Поне засега. Ричър си спомни как вървеше обратно към Хоуп и премина границата, без изобщо да види патрулката на Вон. А онази кола беше по-нова, с лъскава боя, бели врати и полирани рефлектори на лампата на покрива. Той не я беше видял. Но тя го беше видяла. „Видях те от един километър разстояние — беше казала тя. Като малко зелено човече.“ След това и самият Ричър се беше видял — като светеща чертичка в тъмното, която ставаше все по-голяма, докато се приближаваше към колата.

„Модерна работа“, беше отбелязал той.

„Финансиране по Програмата за борба с тероризма беше отвърнала тя. — Все трябва да харчим парите за нещо.“

Ричър гледаше екрана и търсеше малки зелени човечета. Колата продължаваше да се движи напред — бавно и равномерно, като черна подводница в дълбоки води. Изминаха три километра. После шест. Все още не виждаха нищо. Десет километра. Дванайсет. Не виждаха и не чуваха нищо освен тихото ръмжене на двигателя, шума от гумите и напрегнатото дишане на Вон, която стискаше волана и се взираше в екрана на лаптопа.

— Приближаваме — прошепна тя.

Ричър кимна, без да вдига главата си от рамото й. На екрана се виждаха сгради — на километър и половина разстояние от тях. Бараката на бензиностанцията, малко по-топла от околната среда. Магазинът за домакински стоки с тухлените стени, които задържаха дневната топлина. Неясното сияние от сградите в центъра на града. Бледо петно във въздуха на югозапад — над мястото, където беше изгоряло полицейското управление.

Но нямаше никакви зелени човечета.

— Точно тук бяха вчера — каза Ричър.

— Тогава къде са сега? — попита Вон.

Тя намали скоростта и продължи по инерция. Картината на екрана не се променяше. Пейзаж, архитектура и нищо повече. Нищо не помръдваше.

— Такава е човешката природа — каза Ричър. — Вчера се запалиха и решиха, че са се отървали от нас. Но нямат сили да го направят още веднъж.