Нищо за губене

Вон не отговори.

— А и двамата имаме късмет, защото познаваме теб каза Ричър.

— Покажи ми белега — каза Вон.

Ричър разкопча ризата и я свали. Вон се поколеба за миг, после докосна белега му — много нежно. Върховете на пръстите й бяха хладни и гладки. Бяха като оголени жици.

— От какво е? — попита тя.

— Кола бомба, в Бейрут.

— Шрапнел?

— Костите на един човек, който беше по-близо до бомбата.

— Това е ужасно.

— За него. Не и за мен. Ако беше метален шрапнел, можеше да ме убие.

— Струваше ли си?

— Не — отвърна Ричър. — Естествено, че не. Не си струва от много време насам.

— Колко много?

— От хиляда деветстотин четирийсет и пета — каза той.

— Дали Дейвид е знаел това?

— Да — отвърна Ричър. — Разбира се. Аз познавам войниците. Няма други хора, които да разсъждават по-реалистично. Никой не може да измами войниците, колкото и да се опитва. Нито за миг.

— Но все пак отиват?

— Да, точно така. Винаги отиват.

— Защо?

— Не знам. Никога не съм знаел.

— Колко време беше в болницата?

— Само няколко седмици.

— Толкова ли беше кофти, колкото е болницата на Дейвид?

— Беше много по-зле — отвърна Ричър.

— Защо болниците са толкова кофти?

— Защото от гледна точка на армията раненият войник, който вече не може да се сражава, по същество е боклук. Така че ни оставят на цивилните, а на цивилните също не им пука.

Вон притисна длан към белега му, после я плъзна отзад на гърба му. Направи същото и с другата си ръка, от другата му страна. Прегърна го през кръста и притисна бузата си в гърдите му. После вдигна глава и Ричър се наведе да я целуне. Имаше вкус на топлина, вино и паста за зъби. Ухаеше на сапун, чиста кожа и деликатен парфюм. Косата й беше мека. Очите й бяха затворени. Езикът на Ричър се плъзна по непознатите зъби и намери езика й. Той прегърна главата й с едната си ръка и отпусна другата на кръста й.