Сейлъмс Лот

— Влизай тогава.

По лицето се разля хищен възторг. Прозорецът се открехна, Дани влезе в стаята и направи две крачки напред. От разтворената уста лъхна неописуемо зловонно дихание — воня на разложена плът. Студени ръце, бели като рибешки корем, докоснаха раменете на Марк. С кучешко движение главата се килна настрани, горната устна се отдръпна, за да разкрие дългите лъскави зъби.

Марк замахна жестоко, с все сила, и притисна кръста към бузата на Дани Глик.

Писъкът бе ужасяващ, неземен… и безмълвен. Отекна само в коридорите на съзнанието и в дълбините на сърцето му. Победната усмивка на изчадието с образа на Дани се превърна в зейнала гримаса на страдание. Над бледата плът се завихри дим и на Марк му се стори, че чудовището започва да се разпада като пушек, ала това бе само за миг, сетне то се завъртя и опита да изскочи, но просто рухна през прозореца.

И всичко свърши, сякаш изобщо не се бе случвало.

Но за миг кръстът припламна с ослепително сияние като че вътре имаше нажежена до бяло жица. После бавно помръкна, оставяйки само чезнещия си синкав отпечатък под клепачите му.

През решетката на отдушника Марк ясно чу как в спалнята на родителите му изщрака ключът на лампата, след това гласът на баща му изрече:

— Дявол да го вземе, какво беше това?

След две минути вратата на стаята се отвори, но той бе успял да оправи всичко.

— Сине? — тихичко запита Хенри Петри. — Буден ли си?

— Май, че да — сънливо отвърна Марк.

— Нещо лошо ли сънува?

— Аз… може би. Не помня.

— Викаше насън.

— Извинявай.

— Не, няма защо да се извиняваш. — Хенри се поколеба, сетне си спомни времето, когато синът му беше дребничко детенце със синя пижамка и създаваше много повече грижи, но поне всичко беше ясно. — Искаш ли чаша вода?

— Не, благодаря, татко.

Хенри Петри огледа стаята, опитвайки да си обясни тръпнещото чувство на ужас, което го бе събудило и все още изпълваше душата му — чувство за гибел, минала само на косъм от него. Е, всичко изглеждаше нормално. Прозорецът беше затворен. Нищо не беше паднало.

— Марк, да не би да е станало нещо?

— Не, татко.

— Е, добре… лека нощ тогава.

— Лека нощ.

Вратата тихо се затвори и меките стъпки на баща му заслизаха по стълбата. Мускулите на Марк изведнъж омекнаха от облекчение и закъсняла реакция. В този миг възрастен човек би изпаднал в истерия, както навярно би станало и с по-малко или по-голямо дете. Но Марк усети как ужасът се оттегля бавно, едва доловимо, и това му напомни тръпките, докато чакаш вятърът да те изсуши, след като си плувал в прохладен ден. И с постепенното изчезване на ужаса дрямката заемаше мястото му.

Преди да задреме окончателно, той неволно се замисли — не за пръв път — колко странни са възрастните. Пият слабително, алкохол или приспивателни хапчета, за да прогонят страховете си и да заспят, а страховете им са толкова кротки, едва ли не питомни: работата, парите, какво ли ще помисли учителката, ако не купя по-хубави дрешки на моята Джени, още ли ме обича жена ми, кои са моите приятели. Всичко това бледнее в сравнение със страховете, които обграждат в тъмнината детското легло и само някое друго дете би могло да ги разбере. Не съществува нито групова терапия, нито обществена помощ за детето, което всяка нощ трябва самичко да се справя с нещото под леглото или в мазето — нещото, което се хили и подскача заплашително, но винаги остава точно извън границата на зрението. Нощ подир нощ детето е длъжно да води все същата самотна битка, а единственото лечение е постепенното закостеняване на въображението и това се нарича израстване.