Мълчанието на агнетата
- Автор: Харис Томас
- Серия: Hannibal Lecter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мълчанието на агнетата». Краткое содержание книги:
Телефонът издрънча. Вътрешна линия.
— Господин Крофорд, някой си доктор Данилсън.
— Дай го. — Включване. — Джак Крофорд на телефона, докторе.
— Сигурна ли е тази линия, господин Крофорд?
— Да. Поне откъм нас.
— И нищо не записвате, нали?
— Не, доктор Данилсън. Казвайте каквото има.
— Искам да бъде кристално ясно, че това няма нищо общо с някого, който е бил пациент на „Джонс Хопкинс“.
— Дадено.
— Ако от това излезе нещо, искам да разясните на обществеността, че той не е транссексуален и няма нищо общо с нашата институция.
— Добре. Както кажете.
Говори, надуто копеле! Крофорд бе готов да обещае всичко.
— Той блъсна доктор Първис.
— Кой, доктор Данилсън?
— Подаде молба при нас преди три години под името Джон Грант от Харисбърг, Пенсилвания.
— Описание?
— Тогава беше на трийсет и една години. Метър и осемдесет и два, осемдесет и шест килограма. Направи тестовете и даде добри резултати на Вехслеровата скала за интелигентност, но психологичният и личните разговори бяха съвсем различна история. Неговите „Къща-Дърво-Човек“ и Тематичната аперцепция отговарят изцяло на показателите, които ми дадохте. Оставихте ме с впечатлението, че зад тази теория стои Алан Блум, но, всъщност е Ханибал Лектър, нали?
— Продължавайте, докторе.
— Съветът и без това щеше да го отхвърли, но докато се съберем да обсъдим кандидатурата му, тя вече висеше на косъм, защото проверката на личността си беше изиграла ролята.
— По какъв начин?
— Ние винаги се допитваме до полицията в родния град на кандидата. Оказа се, че полицията в Харисбърг го издирва за две нападения срещу хомосексуалисти. Втория едва го спасили. Адресът, който ни даде, се оказа на пансион, където отсядал от дъжд на вятър. Полицията свалила оттам отпечатъци от пръстите му, намерили и квитанция за закупен бензин, на която фигурирал номерът на шофьорската му книжка. Името му съвсем не бе Джон Грант, той просто ни бе излъгал. А след една седмица причака доктор Първис пред сградата на клиниката, блъсна го и го събори. От чиста злоба.
— Как му е името, доктор Данилсън?
— За по-сигурно ще ви го продиктувам по букви. Д-Ж-Е-Й-М Г-Ъ-М.
ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Къщата на Фредерика Бимел беше на три етажа, висока и тясна. Кленовете, израснали от канавката, бяха устояли на зимата. Прозорците от северната страна бяха покрити с дебел найлон, В малката дневна, гореща от пуснатия калорифер, жена на средна възраст седеше върху килима на пода и си играеше с бебе.
— Жена ми — поясни Бимел, докато прекосяваха стаята. — Оженихме се по Коледа.
— Здравейте — поздрави Старлинг, а жената и се усмихна разсеяно.
В коридора беше студено. Навсякъде имаше наредени кашони с пътеки за минаване помежду им. Бяха пълни с абажури, буркани, кошници, стари броеве на „Рийдърс Дайджест“ и „Нашънъл Джеографик“, очукани тенис-ракети, спално бельо, калъфи за кола в модерния през петдесетте години кариран десен, от които смърдеше на миша урина.
— Скоро ще се изнасяме — каза господин Бимел.
Опакованите вещи в близост до прозореца бяха избелели от слънцето, кашоните се бяха издули от годините, чергите, нахвърляни тук-таме из стаите, бяха протрити до прозрачност.
Слънцето докосна парапета на стълбите, по които Старлинг се изкачваше подир бащата на Фредерика. Дрехите му миришеха на застояло в студения въздух. През пробития покрив на най-горната площадка проникваха слънчеви лъчи. Струпаните там кашони бяха покрити с найлон.
Стаята на Фредерика под стряхата на третия етаж беше много малка.
— Ще ви трябвам ли още?
— После искам да поговоря с вас, господин Бимел. Кажете ми нещо за майката на Фредерика. В досието пише „починала“, но не пише кога.
— Какво да ви кажа? Умря, когато Фредерика беше на дванайсет години.
— Разбирам.
— Нима си помислихте, че тази долу е майка и? Нали ви казах, че се оженихме по Коледа. Това ли си помислихте? Изглежда, ви се случва да имате работа с всякакви хора. Тя дори не познава Фредерика.
— Господин Бимел, нали стаята е такава, каквато е оставена от Фредерика?
Гневът се измести другаде в него.
— Да — рече тихо. — Не сме я пипали. Дрехите и не стават на никого. Пуснете печката, ако ви е студено. Само не забравяйте да я изключите на тръгване.
Той не искаше да влиза в стаята. Остави я пред вратата.
Старлинг постоя за миг с ръка върху студената порцеланова топка. Искаше да организира мислите си, преди главата и да се изпълни с вещите на Фредерика.