Ударът на кобрата
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Cobra #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ударът на кобрата». Краткое содержание книги:
— Вярно е — отвърна спокойно Йорк. — Отказах.
— О! — Кристофър погледна към новата дясна ръка на Йорк — новата му механична дясна ръка, — после виновно отмести очи.
— Мислиш, че е заради това, нали? — попита Йорк, вдигна ръка и разтвори пръсти, които трепнаха и мълчаливо напомниха, че мозъкът му все още не се е адаптирал напълно към нервно-електронните интерфейси. — Мислиш, че ме е страх отново да сляза долу.
— Не, разбира се, че не мисля така…
— В такъв случай грешиш — каза Йорк. — Наистина се страхувам и то съвсем основателно.
Кристофър се чувстваше все по-неловко и Йорк си помисли, че сигурно никога не е чувал някой да говори така.
— Искаш ли да знаеш защо Юри и Марк, и другите са долу, а аз съм тук? — продължи той.
— Е… добре де, защо?
— Защото те се опитват да докажат, че не ги е страх — отговори Йорк. — Отчасти на другите, но главно на себе си. Демонстрират, че ако се наложи, без да им мигне окото са готови за втори път да си пъхнат главата в устата на рогатия леопард.
— А ти не изпитваш такава нужда, така ли?
— Точно така — кимна Йорк. — Неведнъж съм подлагал на проверка смелостта си. И преди да дойда на Авентини, и след това. Зная, че съм смел и не се нуждая от излишни рискове, за да го доказвам. — Той махна с ръка към екрана. — Ако квазаманците предприемат някакви действия, и оттук, и от повърхността мога да оценя тяхното военно ниво. Затова оставам тук.
— Разбирам. — Кристофър кимна, но погледът му издаваше, че все още е смутен. — Разумно е. Аз… е, радвам се, че изяснихме този въпрос.
Той се обърна към дисплея си, а Йорк потисна една въздишка. И Кристофър, както и другите, не го разбираше. Те все още смятаха, че това е просто един по-хитър начин да скрие, че е страхливец.
Да вървят по дяволите всички.
Йорк се обърна към монитора и се зае да следи за военни действия. Механичната ръка в скута му се сви в юмрук.
Малко след пладне „Капка роса“ най-после откри недалеч от селото стадо бололини и един час по-късно третата спомагателна въздушна кола го достигна. Стадото пасеше между дърветата и когато въздушната кола мина над него, Рем Паркър тихичко подсвирна.
— Ужасни същества — промълви той.
— Прав си — промърмори една от другите кобри. — Струва ми се, че виждам и тарбини… онези кафяво-червеникави петна зад главите сред иглите.
— Аха. Чудесно място за лятно жилище. — Паркър погледна към апаратурата на съседната седалка. — Е, Дан, как мислиш? Ще стане ли?
Дан Ростин вдигна рамене.
— Трудничко. Доста сме на юг от пътя им… необходима е голяма девиация, за да ги върнем. Но ако приличат на плоскокопитните от Чата, ще успеем. Задръж така една секунда и ще бъда по-точен.
Оказа се, че положението не е толкова безнадеждно, колкото смяташе Паркър. Магнитното поле, което щяха да създадат, никъде не трябваше да променя посоката на силовите линии с повече от двадесет градуса, а апаратурата можеше да създаде необходимите амплитуди. От време на време трябваше да слизат на земята на сто метра от центъра на стадото, с риск въздушната кола да бъде нападната от животните. Но нали затова в групата имаше кобри.
— Е, да тръгваме — обърна се Паркър към другите. — И да се надяваме, че наистина приличат на своите плоскокопитни братовчеди от Чата, както твърдят биолозите. — „Иначе — помисли си той, — по целия път до селото кобрите ще трябва като каубои да гонят стадото.“ А Паркър не изгаряше от такова желание.
Почти мръкваше, когато Уинуърд се върна от проверката на постовете на кобрите. Доктор Маккинли и останалите психолози бяха превърнали една от стаите в кметството в кабинет. Когато Уинуърд пристигна, оттам точно излизаше един квазаманец и кобрата надникна вътре.
— Здравейте — подаде глава през вратата и кимна на двамата мъже вътре. — Върви ли?
Уинуърд не беше виждал толкова уморен човек като Маккинли, но гласът му прозвуча доста бодро.
— Общо взето върви. Дори без компютърен анализ се вижда, че нивата на напрежение се променят според предвижданията.
— Чудесно. Ще свършиш ли до вечерта?
— Имам само още един. Ако искаш, можеш да присъстваш.
Уинуърд погледна кобрата, която стоеше на пост до стената. Изглеждаше уморена, макар че и тя като Маккинли също нямаше да го признае.
— Алек, защо не отидеш да вечеряш? Аз ще те замествам, докато доктор Маккинли свърши.
— С удоволствие. — Алек кимна и се отправи към вратата. — Благодаря.
Маккинли го изчака да излезе, след това натисна един бутон на клавиатурата върху бюрото.
— Да влезе номер четиридесет и две.
Миг по-късно звуковите усилватели на Уинуърд доловиха приближаването на двама души и в кабинета влязоха една кобра и един напрегнат квазаманец. Кобрата излезе, а Маккинли посочи с ръка ниския стол до масата.