Натиснете Enter ако смеете… [bg]

— Освен ако не ги засягат лично — съгласи се Луан.

— Точно така. Тръгнем ли да пресмятаме общия брой на гражданите, засегнати по някакъв начин от случилото се, числото едва ли ще надхвърли петдесет хиляди. А това е капка в морето.

Ръсел знаеше, че Рик вероятно е абсолютно прав. На бюрото пред нея беше последният брой на „Вашингтон Пост“. Една от водещите статии се опитваше да направи разбор на пораженията, причинени от човека, когото наричаха Намръщения. Медиите винаги бързаха да лепват разни прозвища на банковите обирджии и серийните убийци, при това далеч не толкова нецензурни като имената, с които обикновено ги наричаха ченгетата. Двамата сега обсъждаха написаното във вестника.

Рик беше поискал позволението да качи краката си на бюрото й. Седеше удобно на един от столовете за посетители и държеше чашата кафе в ръце. Ръсел никога преди това не го беше виждала с очила. Сега кафявите му очи изглеждаха по-големи и далеч по-изразителни.

— Потърпевшите в голямата си част са различни компании и корпорации — продължи тя.

— Да, но точно те звънят непрекъснато в Белия дом и настояват за незабавно решение на проблема.

— Виж, Рик, ако оплакванията идваха от обикновените граждани, Бюрото едва ли щеше да похарчи годишния си бюджет по този случай. По него работят повече хора с допълнително възнаграждение и транспортни разходи, отколкото отделяме за всичките ни останали задачи, взети заедно. А те никак не са малко.

— Навсякъде е едно и също — каза той. — Ако ти кажа с колко сме надхвърлили бюджета до този момент, няма да ми повярваш. Получи ли информация от екипите?

Веласкес имаше свои хора там, но всички доклади се обработваха от Сесили Амброуз в Бюрото.

— Момчетата дебнат неуморно като тигър плячката си. Засега имаме само един улов.

Рик вдигна едната си вежда. За компютърен специалист, чиито играчки са в опасност, той се владееше отлично, помисли си тя.

— Някакво хлапе се е опитало да получи безплатен междущатски телефонен разговор от „Пасифик Бел“.

— Едно от предимствата от залагането на капаните е — започна той, — че ще хванем хора, които не сме успявали да пипнем досега.

Беше напълно прав. И в най-смелите си мечти Ръсел предполагаше, че само десетина процента от всички компютърни престъпления — безобидни или по-сериозни — бяха изобщо регистрирани.

— Ние предполагаме — продължи той, — че някой се е опитал да влезе в системите ни.

— Само се е опитал?

— Търсим скрити файлове, но досега така и не сме открили такива.

— Тогава откъде си толкова сигурен?

— Но да си остане между нас двамата!

— Разбира се. — Тя се облегна с лакти на бюрото.

— Провеждаме един експеримент във виртуалната реалност. Имаме договор с хора от Министерството на отбраната.

Програмите за виртуалната реалност бяха факт едва от няколко години. В най-общи линии потребителят носеше шлем, който го свързваше с компютъра и програмата. Така на малките екрани във вътрешността на шлема той виждаше определена среда и се чувстваше част от нея. Повечето програми бяха създавани за пазара на компютърните игри. Луан беше чела редица научни доклади за случаи, в които виртуалната реалност успешно се използваше за лечението на различни фобии. Например пациенти, които страдаха от непоносимост към височини, без да мърдат от мястото си, се издигаха до петдесетия етаж в остъклен асансьор или вървяха по въжени мостове над дълбоки каньони. След няколко сеанса състоянието им значително се подобряваше.