Мъжът, момчето [1999 г.]

— Ами онзи тип, с когото бившата ти жена живее? Онзи… как му беше името… а, да, Ричард. Не знаеш нищо за тоя Ричард. И оставяш с лека ръка синът ти да отиде при него.

— Не го оставям да отиде при никого. Той ми е син и винаги ще си остане мой син. Аз съм му баща и винаги ще си остана негов баща. Но се надявам Джина да не е развила вкус към негодници.

— Мен ако питаш, си пада по лекета. Знаеш какво ще стане, нали? Ще се превърнеш в един от неделните татковци: ще седиш в неделя следобед в някоя пицария и ще се пънеш да измислиш какво да кажеш на някакъв непознат, който навремето ти е бил син.

— Ние с Пат няма да го допуснем.

— Не бъди толкова сигурен.

— Не че го искам. Но толкова ли не проумяваш? Съсипваме си живота, а после не ние, а децата трябва да плащат сметката. Хващаме се с нов човек, пак и пак започваме отначало, въобразяваме си, че ето сега вече всичко ще тръгне по вода, а кой плаща цената — именно децата от тези съсипани бракове. Те — моят син, твоите дъщери, милионите деца като тях — живеят с рани, които няма да заздравеят до края на дните им. Трябва да сложим край на всичко това — Свих безпомощно рамене, виждах, че адвокатът е отвратен от мен. — Не знам, Найджъл. Просто се опитвам да бъда добър баща.

— Като предаваш сина си.

— Не знам дали е предателство. Но това е най-малкото, което съм в състояние да направя за него.

— Можеш да оставиш тук колкото неща искаш — обясних аз на Пат. — Твоята стая винаги ще си бъде твоя. Никой няма да припарва до нея. Можеш да си идваш, когато искаш. За един ден, за една нощ, завинаги.

— Завинаги ли? — учуди се Пат, както тикаше до мен велосипедчето.

Гласецът му едвам се чуваше.

— Ще живееш при майка си. Но не насила. Ще те гледаме и двамата. И двамата искаме да си щастлив.

— Вече не се ли карате?

— Опитваме се да се сдобрим. Защото и двамата те обичаме много и искаме най-доброто за теб. Не казвам, че никога вече няма да се караме. Но ще се постараем да не го правим.

— Пак ли се обичате?

— Не, моето момче. Този период от живота ни е отминал. Но и двамата обичаме теб.

— При мама къде ще спя?

— Тя ти приготвя стая. Ще бъде страхотно. Ще можеш да си подредиш навсякъде по пода играчките от „Междузвездни войни“ и да си пуснеш хип-хоп, направо ще подлудиш съседите.

— И никой няма да ми припарва в старата стая, нали?

— Никой.

— Дори ти?

— Дори аз.

Бяхме в парка. Пред нас се беше ширнал асфалтираният път, който криволичеше около езерото. Пат обичаше да кара тук велосипедчето, набираше такава скорост, че лебедите, зърнеха ли го още отдалеч, се разлетяваха. Но сега Пат дори и не опитваше да се качи на колелото.

— Харесва ми, както е сега — рече той и аз усетих, че ми причернява. — Харесва ми така.

— На мен също — уверих го аз. — Обичам сутрин да ти приготвям закуска. Обичам и да гледам как следобед разпиляваш по пода всичките си играчки. Обичам да си взимаме от пицарията или китайския ресторант нещо за вкъщи и да го ядем, докато гледаме по видеото в хола някой филм. Обичам да ходим заедно в парка. Обичам всичко това.