![Мъжът, момчето [1999 г.] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/7/mzht-momcheto-1999-g-download.jpg)
Мъжът, момчето [1999 г.]
- Автор: Парсонс Тони
- Серия: Хари Силвър #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъжът, момчето [1999 г.]». Краткое содержание книги:
Рухнах не толкова от песнопенията, проповедта, добронамерените любезности или лицата на хората, познавали баща ми, колкото от тази стара песен. От гласа на Синатра, много млад, много чист, без самонадеяността и цинизма от по-късните години. Той се извиси и се зарея из малката черквица.
Мама не се и помръдна, но аз усещах, че е притиснала Пат по-силно, сякаш от страх да не бъде отнесена на друго място и в друго време, някъде в самотното бъдеще, където ще спи на лампа, или в изгубеното, невъзвратимо минало.
Сякаш чувах гласа на баща си, чувах как той роптае защо е избрала точно това парче, чувах как се възхищава на жената, с която е живял цял живот, но която въпреки това не е престанала да го изумява.
„Не ранният Синатра, жено! Не тия сладникави бози, които е записвал за «Кълъмбия»! Щом си решила да е Синатра, нека поне да е нещичко от албумите му от петдесетте години, които е правил за «Капитъл»: «Песен за моята любима», «Ангелски очи», «Рано-рано, призори», някое от великите парчета, които е изпълнявал по заведенията. Какви са тия ранни песни! И какво толкова не му харесваш на Дийн Мартин? Винаги съм предпочитал него!“
Така си беше. Любим певец на баща ми беше Дийн Мартин. Колкото и да обичаше Синатра, го смяташе за малко лигав и сладникав. Предпочиташе по-твърдите парчета на Дийн Мартин. Но тази песен не я беше избирал той, разбира се. Беше я избирала мама. Та да покаже не как татко е възприемал себе си. А как тя го е възприемала, познавала, обичала.
Изнесоха от черквата ковчега на баща ми — полека, полека — и тръгнаха с него към гробищата, а ние, смаяни от обредите на смъртта, поехме отзад към най-пресния гроб на полегатия хълм, осеян с надгробни камъни.
Падаше се в края на дълга редица гробове и някой ден, след като черквицата видеше още много погребения, щеше да ни бъде трудно да намерим мястото, където баща ми спи вечен сън, защото то щеше да се пада насред гората от надгробни плочи и щеше да бъде едно от многото. Днес обаче не беше така. Днес баща ми беше последният пристигнал в това вечно място. Днес беше много лесно да намерим гроба му.
Видях надгробния камък: бял и новичък, с епитафията на баща ми, изсечена с лъскави черни букви в горния край, беше оставено и място за още един надпис — този на съпругата, на майка ми, на бабата на Пат, който един ден също щеше да бъде добавен.
Върху камъка пишеше:
Име от времето, когато обикновените семейства са давали на децата си колкото имена са могли да запомнят, възможно най-много, а под датите на раждането и на смъртта бе изсечено:
Викарият говореше нещо от рода на прах при прах, пръст при пръст, елате, блажени чада на моя Отец, приемете царството, приготвено за вас още от сътворението на света, аз обаче чувах само една стара песен, където някой молеше някого да не се променя.
Бяхме застанали до прясно изкопания гроб, пред огромно множество опечалени. Някои не познавах. Някои познавах, откакто се помнех. Но и познатите лица се бяха променили: помнех засмени чичовци и красиви лели в разцвета на силите, добрите години на новите коли, ярките дрехи и летните дни на плажа, деца, които растат или вече са отраснали.
Сега познатите лица бяха по-стари, отколкото бях очаквал, а с времето самоувереността на трийсетте и четирийсетте години се бе поразсеяла. Бяха се стекли да видят как погребват баща ми, първия от тяхното поколение, напуснал този свят, и вероятно собствената им смърт изведнъж им се е сторила съвсем близка. Плачеха и за татко, и за себе си.
Виждах в далечината полето, където като малък се бях скитал — тъмнокафяво, правоъгълно като футболно игрище и обточено отстрани с чепати голи дървета.
Дали дечурлигата още си играеха по тези изровени ниви? Кой знае защо, ми се струваше малко вероятно. Аз обаче още помнех всяко изумрудено ручейче, всеки разкалян ров, жабунясалото езеро насред гъстата горичка, селяните, които все ни пъдеха — мен и приятелчетата, градски чада, израсли в предградията.
Тук нямаше и следа от агенциите за недвижими имоти и търговските центрове, които се намираха само на хвърлей. Тук, накъдето и да се обърнеш, се виждаха ниви. Тук човек се чувстваше наистина в провинцията.
Точно заради това баща ми беше избягал от големия град. Тези поля, където като малък си бях играл — за тях беше мечтал татко и сега пак сред тях щяхме да го погребем.