Мъжът, момчето [1999 г.]

— Гледали сме я с баща ти в „Палейдиъм“, когато беше осемнайсетгодишна — каза мама. — Викаха ѝ Момичето от Тигровия залив.

Очите ѝ се разшириха от вълнение — как така не бях забелязал досега колко са сини! В светлините на „Албърт Хол“ грееха като накитите по витрините на „Тифани“.

Макар и да бяха прекарвали вечерите главно у дома, майка ми и баща ми ходеха веднъж на половин година на концерт или представление: Тони Бенет в „Ройъл Фестивъл Хол“, нова постановка на „Оклахома!“ или на „Момчета и кукли“ в Уест Енд, ето защо и аз реших да заведа мама в „Албърт Хол“, на концерта на нейната отколешна любимка, Момичето от Тигровия залив.

— Шърли Бейси! — възкликна тя.

Още преди да съм пораснал достатъчно, за да възроптая, и мен ме бяха водили на два-три концерта на Шърли Бейси. Но докато растях, поклонниците ѝ не представляваха чак такава пъстра, многолика тълпа, както множеството, на което се натъкнахме сега в „Албърт Хол“.

Невъзможно красиви младежи с тюбетейки и изтънени вежди си търсеха местата редом с вяли възрастни семейства от предградията — мъжете бяха облечени официално, жените пък бяха със застинали като на Маргарет Тачър прически, с каквито поколението на майка ми обича да се явява на обществени места.

— И през ум не ми е минавало, че обратните си падат толкова по Шърли — отбелязах аз. — Всъщност си е логично — момчетата обичат съчетанието между звезден прах и лична трагедия. Шърли е нашата Джуди Гарланд.

— Обратните ли? — учуди се майка ми. — Какви обратни?

Показах ѝ с ръка младежите в маркови дрехи на „Версаче“ и „Прада“, които направо биеха на очи на фона на старците от предградията.

— Накъдето и да погледнеш, мамо, ще ги видиш.

Хлапакът до нея — същински манекен, прекалено красив, за да е хетеросексуален, — сякаш само това и чакаше: изправи се и изписка от вълнение, когато оркестърът подкара първите акорди на „Диамантите са до гроб“.

— Обичаме те, Шърли! Страхотна си!

— Ето това момче тук не е обратно — изшушука ми мама в ухото, при това не се шегуваше.

Засмях се, прегърнах я през раменете и я целунах по бузата. Развълнувана, тя се наведе напред, когато Шърли Бейси се появи в горния край на стълбите върху сцената: беше в официална рокля от ламе, която току проблясваше, и бе вдигнала театрално ръце.

— Как успяваш, мамо?

— Как успявам какво?

— Как успяваш да не рухнеш, след като загуби татко? Живяла си с него цял живот. Направо не си представям какво е да се опитваш да запълниш такава огромна празнота.

— Е, такива неща не се надживяват. Никога. Мъчно ми е за баща ти. Самотно ми е. Понякога ме е страх. И досега не мога да спя на тъмно, все държа осветлението включено.

Тя ме погледна. Под съпровода на бурните аплодисменти, под истинска лавина от букети Шърли Бейси обикаляше бавно авансцената. Наистина си беше нашата Джуди Гарланд.

— Но трябва да усвоиш изкуството на раздялата — продължи мама — Това си влиза в цената, нали така?