Тайната на остров Пайн
- Автор: Касслер Клайв, Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на остров Пайн». Краткое содержание книги:
При тесния вход към залива минаха през район с раздвижена от леки вълнички вода. Това беше мястото, където от тръбите се издигаше завесата от топла вода, която пречеше на леда да влиза в пристанището. Докато го пресичаха, на Еспиноза за пръв път, откакто бяха пристигнали в Антарктида, му стана топло.
Той насочи вниманието си към кораба. Със сигурност беше стар плавателен съд и го обгръщаше аурата на някаква призрачност. Корпусът представляваше миш-маш от различни бои, изпъстрени с петна и драскотини, сякаш боядисването е било възложено на деца. Палубните надстройки бяха в по-голямата си част бели, а единственият димоход беше покрит с избеляла червена боя. Корабът разполагаше с пет крана: три на носа и два на кърмата, и те го превръщаха в онова, което моряците наричаха „клечковоз“. След като морските превози бяха превзети от контейнеровозите, подобни плавателни съдове бяха смятани за старомодни и повечето отдавна бяха превърнати в скрап.
— Боже, каква купчина ръжда — обади се лейтенант Хименес. — Обзалагам се, че и плъховете са го напуснали.
Колкото повече се доближаваха до него, се виждаше, че не е малък кораб. Еспиноза прецени, че вероятно е дълъг повече от сто метра. Името му не можеше лесно да се различи, защото боята беше избеляла и проядена на много места от ръжда, но все пак успя да го разчете: „Норего“.
Десетина метра от носа на кораба бяха забити в камъчетата на брега, а до него беше изтеглено транспортно корабче. Група мъже стояха около него. Един разпъваше алуминиева стълба, която едва достигаше долния край на релинга.
Корабчето на Еспиноза се плъзна до другото. Един от моряците хвърли въжето на брега при войниците, които го издърпаха колкото можаха нагоре. В това време друг моряк спусна трапа, който представляваше проста триметрова дъска.
Щом майорът стъпи на покрития с дребни камъчета бряг, сержант Лугонес му отдаде чест. За разнообразие този ден небето беше ясно, а температурата се колебаеше някъде около поносимите минус десет градуса.
— Свободно, сержанте. Каква гледка, а?
— Да, майоре. Най-невероятното нещо, което съм виждал. Забелязахме го на разсъмване и дойдохме да го разгледаме. Моля за извинение, но реших, че заслужавате малко сън против бръчките.
От всеки друг подобно изказване би се приело като сериозно нарушение на устава, но жилестият сержант си беше извоювал правото от време на време да проявява фамилиарност.
— На теб ще ти трябват години за тази цел — ухили се майорът.
Наоколо се понесе кикот.
— Сержанте, стълбата е готова — каза един от войниците.
Еспиноза пое първи по нея, като двама души я държаха за основата в случай на някой по-силен порив на вятъра. Майорът беше преработил така външните си ръкавици, че можеше да освобождава показалците си, за да влизат в спусъчната скоба. Той надникна над фалшборда. На палубата цареше бъркотия — варели от нафта и разхвърляни мореплавателски принадлежности. Не забеляза движение, затова махна на следващия да се качи при него.
Вятърът виеше толкова пронизително в стрелата и кабелите на крана, че по гърба на Еспиноза полазиха тръпки. Звучеше като вой на оплаквачки. Майорът погледна нагоре към прозорците на мостика, но не видя нищо, освен отражението на небето.
Миг по-късно до него застана Раул, последван от Лугонес. Сержантът беше въоръжен с автомат, под чиято къса цев беше монтирано мощно фенерче. Тримата пресякоха предпазливо палубата, като единият винаги прикриваше напредването на останалите. На отвора под мостика нямаше преграда, затова стигнаха до релинга на десния борд и продължиха към кила. Над главите им се издигаха подобните на скелет празни лодбалки. От всяка висеше стоманено въже.
Хименес завъртя колелото и освободи резетата, после погледна към Еспиноза, който кимна, и той отвори вратата. Сержант Лугонес държеше оръжието си в готовност.
Вътрешността беше сумрачна, затова Лугонес светна фенерчето. Бояджийските работи отвътре бяха почти толкова лошо изпълнени, колкото и отвън. Балатумът беше прокъсан и имаше вид, сякаш никога не бе виждал вода и парцал.
Дъхът им се виеше като ореол над главите им.
— Изглежда, домакините ги няма.
— Да не избързваме, лейтенанте. Хайде да се качим на мостика. Ако някъде има отговори на тази мистерия, единственото място, където можем да ги открием, е мостикът.