Морелси
- Автор: Миевил Чайна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Морелси». Краткое содержание книги:
Колоритни герои обитават страниците — сред тях едно „кърваво момче“, чиито авантюри оформят гръбнака на повествованието; странни брат и сестра, решени да доведат докрай незавършеното пътешествие на родителите си към митичната начална железопътна линия, от която започва морето от релси; еднорък капитан, безмилостно преследващ своя блян — огромния, почти бял кърт, известен като Джак Присмехулника…
Морелси е алтернативна версия на великия Моби Дик на Херман Мелвил и навява асоциации както с приключенските класики на Робърт Луис Стивънсън, така и с научнофантастични еталони като Дюн на Франк Хърбърт. Тя е и пленителен разказ, преливащ от чудеса и странни ужаси, в който вилнеят пирати и мародери, извършват се зверства и чудеса, смайват ни стил и въображение.
— Не! — възрази капитанката.
— Не — повтори Мбендей. — Не знам.
— Не знам дали мога да обърна това — каза Сироко.
— Късно е вече. Вие сериозно ли мислите, че Джак Присмехулника в момента не ни надушва? — попита капитанката. — Че не ни усеща? Че не познава характерното тракане на колелата ни? Той идва. Това искахме.
— Не, капитане! — изкрещя Шам. — Това искахте вие! Ние, останалите, искахме съвсем други неща, мътните да го вземат!
— Доста бързо идва насам — прошепна Мбендей, втренчен в екрана. — Най-много на няколко часа път от нас е. Идва, та чак препуска насам.- Той преглътна.
— Чакайте — произнесе провлачено Шам. — Сироко, не го изключвай.
— Какво? — възкликна Вуринам. — Ти луд ли си?
— Джак Присмехулника вече и без това ще ни намери. Така поне ще знаем къде се намира той.
Стояха на палубата и се взираха, и не знаеха накъде са поели, какво има да се каже. Една мисъл мина през ума на Шам и той се спусна подире ѝ. Тя не му даваше мира.
— Толкова сме близо — каза той и посочи към тъмния край, който бе видял да се задава.
— Ахой! — двама баджери разузнавачи се зададоха откъм десния борд, разлюлели фенери, за да съобщят за присъствието си. Приближаваха се и крещяха на всеки известен им език. Надуваха рогове и се мъчеха да накарат да ги чуят и да ги разберат.
— Какво има? — провикна се Шам към тях. — Ние сме малко нещо заети.
— Там това защо ангели ходят там — викна единият и посочи на изток, откъдето идваха.
— Кърта ли търсят, а? — извика им Шам.
— Не! Какво! Кърт, какво? Още!
— Още какво?
— Още влакове.
— Пирати? — извика Шам и баджерите размахаха пръсти.
— Флота! — ревнаха те. — Флота Манихики идва!
Седемдесет и пет
Морелсите се отърсиха от нощта и откриха останките на многобройни древни влакове. Що за гробище беше това? Злокобна картина на провалените начинания.
Залепена за гърба на „Медис“ където капитанката все още стоеше — за какво ли да я тикат в карцера, като тя само се взираше нататък, откъдето идеше нейната философия? — „Пинчон“ се носеше по релсите на собствените си трътлести колела. При тази скорост щеше да изостане, ако копаеше. Зад нея флотата прииждаше към тях — видим облак от отходни газове, изпарения, вдигнат по пътя прах.
— Никога нямаше да ни оставят да се измъкнем — каза Калдера, заобръща картите си и ги заоглежда от всички ъгли. — Близо сме. До нещо. Виждам къде са отивали мама и татко и виждам… Струва ми се, че сме тръгнали към място, което те са се мъчели да отбягнат.
— Нещо е попиляло тези влакове — каза Деро. — Я ги виж всичките.
Нямаха време да разследват, да лъкатушат и маневрират из разхвърляните корпуси на влакове. Но щом излязоха от влаковото гробище, Деро посочи. Далече отвъд най-гъстите гъсталаци от съсипани влакове, преобърнат с колелата нагоре от някаква странна катастрофа, върху импровизирана плоска платформа с колелета върху релсите беше полегнал по покрив един странно разнебитен вагон. Подът му, обърнат към небето, беше покрит с насмолен брезент, предницата му — сплескана във формата на грозен клин. Деро и Калдера хлъцнаха, Сироко огледа вагона преценяващо.
Това, осъзна Шам, беше част от влака на техните родители, част от първата разработка на Шроук.
— Какво му се е случило? — попита той.
— Понякога са им правили чистки — каза Деро. — Те са ни го обяснявали. Ала това…
— Не знам на какво прилича — заяви Калдера.
— Вижте — Сироко посочи нататък, където многобройната флота вече се виждаше. — Те са по-бързи от нас.
— Онзи същият е — прошепна Деро. — Изпреварил е всички и ни е открил. Като че са били тук преди нас.
— Някои… — заговори Шам предпазливо, като си мислеше за картините на Джудамор — … може да са имали сведения. За това къде отивате.
и през най-добрите уреди на „Медис“ Шам все още виждаше само злокобни петънца. Сироко му даде собствения си сглобен от останки механизъм — съчетание от ню останки и архиостанки. Той погледна през него и чак подскочи, толкова ярко и близо се виждаше потерята. Онзи огромен флотски военен влак, набол небето с оръдия.
— Рийт — прошепна той. Кой ли, запита се, кой ли пират, изваден от дълбините на морелсите, е запомнил картините достатъчно добре, че да напъти Рийт? Джудамор? Елфриш беше загинал. Робалсон го отнесе страшна смърт.
Релсите все повече оредяваха. „Медис“ и спътниците му се носеха към скална редица, завеса от канари, разцепена от пролуки, през които сякаш надничаше някой нетърпелив актьор.