Когато мъртвите се пробудят
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-037-6
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Когато мъртвите се пробудят». Краткое содержание книги:
Спалното бельо миришеше на мухъл, затова Ана реши да го изнесе навън и да го проветри малко на един ясен до хижата. Намери празна маслена лампа и я напълни със запалителна течност за през нощта. Реши да провери камината — запали няколко вестника. Стаята се напълни с пушек, явно коминът бе запушен, вероятно от някое птиче гнездо.
Ана направи няколко сандвича с хайвер, напълни чаша с мляко и излезе да седне на скалата. Изяде храната и се приближи до водата, за да огледа големия сребрист предмет, който вече няколко пъти бе привлякъл вниманието ѝ.
В първия момент не можа да разбере какво представлява. Някакъв огромен надупчен цилиндър. Сигурно го използваха, за да правят снимки във въздуха и да се шегуват с приятелите си, че са заснели НЛО. В следващия миг осъзна, че това е барабан на перална машина и вероятно държаха в него улова си.
Тръгна надолу по плажа, намери празна туба от крем за бръснене и бутилка от бира. Облаците започнаха да червенеят. Малер трябваше да се върне всеки момент.
Изкачи се на хълма зад къщата и седна на купчината камъни — така можеше да се полюбува на залеза и да види баща си. Изгледът бе невероятен. Хълмчето бе само няколко метра по-високо от къщата, но оттук можеше да види целия архипелаг.
Купчината облаци приличаха на огромно пухено одеяло, скрило най-ниските острови. Одеяло, оцветено в кървавочервено. На изток погледът се плъзгаше през празното пространство чак до хоризонта. В този миг разбра защо хората някога са вярвали, че земята е плоска и че зад правата линия на хоризонта ги очаква едно огромно Нищо.
Колкото и да се ослушваше, не можеше да чуе бръмчене на мотор.
Докато седеше така, взряна в необятната шир, загуби вяра, че баща ѝ изобщо ще успее да открие верния път и да се върне при тях. Светът бе така огромен и безкраен.
„Какво е това?“
Взря се в една туфа от храсти и дървета от другата страна на острова. Стори ѝ се, че вижда нещо да се движи. Да, така беше. Чу се пращене и сред клоните се мярна някаква бяла сянка, но веднага се скри отново.
Бяла? Кои животни имаха бяла козина?
Само онези, които живеят сред вечния лед и сняг. Като се изключат котките, разбира се. И кучетата. Възможно ли бе да е котка? Изоставена или забравена. Може би беше паднала от някоя лодка и успяла да доплува до брега.
Тръгна към падината, но спря.
Не, твърде е голямо, за да е котка. По-скоро приличаше на куче. Сигурно е паднало от някоя лодка и съвсем е подивяло.
Ана се обърна и се забърза към хижата. Спря на прага и се ослуша още веднъж. Вече минаваше осем. Къде се бавеше баща ѝ?
Влезе вътре и затвори вратата след себе си. Тя отново се отвори. Нали бяха разбили ключалката. Хвана една метла и я пъхна през дръжката. Никое животно нямаше да може да отмести метлата и да отвори залостената врата.
Но колкото повече се замисляше, толкова повече се плашеше.
Не беше животно, а човек.
Отиде до вратата и се заслуша. Нищо. Чуваше се единствено самотната песен на кос, който се опитваше да имитира цял хор от птички.
Усети биенето на сърцето си, имаше чувството, че ще изскочи от гърдите ѝ. Опита се да си внуши, че прави от мухата слон. Нали беше съвсем сама с Елиас и не можеше да напусне острова, заради това ще да е. Никой не би се замислил, ако трябва да премине по летва, която лежи на земята, но в мига, в който я вдигнете на десет метра във въздуха, сърцето веднага се свива от страх. А летвата си е същата.
Вероятно бе видяла лебед.
Лебед. Как изобщо не се сети по-рано. Сигурно някъде тук е свил гнездо. Лебедите са доста едри.
Успокои се и отиде да нагледа Елиас. Детето лежеше с глава към стената, сякаш гледаше към картината с трола. Сумракът я бе превърнал в черен квадрат. Седна на леглото до него.
— Здравей, миличко. Как си?
Гласът ѝ изпълни тишината и я прогони. Страхът ѝ се разсея.
— Когато бях малка, над леглото ми висеше картина като тази. Само че на нея бяха изобразени татко трол с дъщеричката си как ловят риба. Момиченцето държеше въдицата, а баща ѝ, огромен и целият покрит с брадавици, придържаше внимателно ръцете ѝ и ѝ показваше как да я хвърля. Не знам дали мама някога разбра как всеки път, щом погледнех картината, си представях, че имам баща като трола. Нежен и мил, който да ме насърчава и да ме учи, който винаги да стои зад мен. Тогава ми се искаше да съм трол. Животът им изглеждаше толкова лесен. Нямаха нищо, а всъщност имаха всичко.