Когато мъртвите се пробудят
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-037-6
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Когато мъртвите се пробудят». Краткое содержание книги:
„Сякаш съм бебе“ — помисли си Малер, а Ана се разсмя и кимна. Залязващото слънце се огледа в очите ѝ.
— Намери ли вода? — попита я баща ѝ.
— Не.
— Това не те ли притеснява поне малко?
— Да, но… — Дъщеря му вдигна рамене и закачи две малки чорапчета на една и съща кука.
— Но какво?
— Мислех, че ще отидеш да донесеш.
— Ами ако не искам?
— Е, тогава ще те помоля да ми покажеш как да работя с двигателя.
— Стига глупости.
Ана го погледна с упрек, а Малер влезе в хижата. Установи, че спасителната жилетка с най-големия размер му беше малка — когато закопча колана ѝ през кръста си, заприлича на бебе великан. Затова реши, че ще се справи и без нея. Изведнъж всичко загуби смисъл. Погледна към Елиас, който лежеше в леглото под картината с трола, но нямаше желание да се приближи. Взе тубата за вода и отново излезе.
— Ами тогава ще тръгвам.
Ана бе приключила с простирането на прането. Седеше на земята, обвила с ръце коленете си.
— Татко, стига!
— Какво стига?
— Просто стига. Няма смисъл.
Малер я подмина и продължи надолу към лодката. Ана извика след него:
— Карай внимателно!
— Да, да.
Когато бръмченето на мотора заглъхна сред островите, Ана легна на затоплената от слънцето скала и се понамести, така че цялото ѝ тяло се сгря. След малко влезе вътре, донесе Елиас и го сложи да легне до нея на скалата, без да го изважда от одеялото.
Обърна се на една страна, подпря главата си с ръка и се загледа в една точка на покритото му с черни петна чело.
„Елиас?“
Получи отговор, но не облечен в думи. По-скоро чу мисълта му: „Да, тук съм.“ На няколко пъти Елиас действително бе успял да поговори с нея. За последен път това се случи, докато тя косеше тревата в двора на лятната им къща, а баща ѝ го занимаваше с безсмислените си упражнения. Точно се опитваше да извади един камък от косачката, когато ясният му, нежен глас изпълни съзнанието ѝ.
„Мамо, ела! Дядо е ядосан. Ще…“
След тези думи гласът му изчезна, заглушен от остър виещ звук. Когато влезе в къщата, Елиас лежеше на земята, затиснат от кухненския стол. Ана изгуби контакт с него. В същия миг и виенето изчезна.
Беше го чула и през нощта. Дълго не можа да заспи, но накрая умората я пребори. Беше ѝ трудно да спи, докато Елиас лежи в леглото си, взрян в тавана. Не можеше да понесе мисълта, че го оставя съвсем сам и изчезва в тъмницата на съня.
Лежеше на матрак до леглото му. Изведнъж чу гласа му и се събуди. Подскочи, седна и го погледна.
— Елиас? Каза ли нещо?
„Мама…“
— Да.
„Не искам…“
— Какво?
„Не искам да остана тук.“
— Къде тук? В лятната ни къща?
„Не. Не искам да съм… тук.“
В този миг чуха виещия звук за първи път. Той се засилваше все повече и повече. Бе напълно непоносим. Ана усети как Елиас отново се затвори в себе си. Явно успя да се освободи само за миг, колкото да ѝ „каже“ тези няколко думи. След това можеха да си общуват съвсем слабо.
Имаше и още нещо.
Елиас се затваряше в себе си от страх. Ана го усещаше. А нещото, което плашеше сина ѝ, бе свързано и с виещия звук.
Докато гледаше мумифицираното му личице на фона на слънчевата светлина, Ана си даде сметка, че от тялото му е останала само една съвсем тънка и съсухрена обвивка. Кожа — суха и сбръчкана, обгърнала нещо странно, необяснимо, чуждоземно. Елиас, който така обичаше да се люлее и да си похапва нектарини, никога вече нямаше да се върне при нея. Осъзна го още през първите минути в спалнята на Малер във Велингбю.
„Но въпреки това, въпреки това…“
Сега бе далеч по-силна. Простираше дрехи и си подсвиркваше шлагерни песни. Само до преди седмица това би било невъзможно. Защо?
Защото сега знаеше, че смъртта не е краят.
Всеки път, когато отиваше до „Рокста“, Ана сядаше и шептеше на гроба му. През цялото време знаеше, че телцето му е заровено в земята под нея, но не може да я чуе, защото си е отишъл завинаги. Жив бе единствено споменът ѝ за него, за всички онези мигове, в които той се бе люлял, хапвал нектарини, играл с лего, за миговете, когато се усмихваше, упорстваше или я молеше да го целуне за лека нощ.
Сега знаеше, че е грешила. Затова си тананикаше шлагерни песни. Тялото на Елиас бе мъртво, но не и душата му.
Ана разтвори леко одеялото, за да проветри телцето му. Елиас все още миришеше лошо, но по-слабо отколкото в началото. Сякаш източникът на вонята се бе изпарил.
— От какво те е страх?
Не последва отговор. Ана разтвори пижамата над коремчето му. Лъхна я мирис на застояло. Чакаше дрехите да изсъхнат и щеше да го преоблече. Останаха на скалата, докато слънцето не залезе. Подухна хладък бриз и Ана прибра детето вътре.