Укротяването на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Укротяването на кралицата». Краткое содержание книги:
Но дори още преди пратеникът, който трябва да повика Чарлс да се върне, да е тръгнал от двореца, научаваме от семейство Брандън, че той е болен, а после един конник пристига с гръмък тропот по пътя за Лондон от Гилдфорд и съобщава, че той е мъртъв. Най-големият и най-дълго оцелял приятел на краля е мъртъв.
Това е последният удар на едно ужасно лято. Кралят е неутешим. Заключва се в стаята си и отказва всякакво обслужване. Отказва дори да се храни.
— Болен ли е? — питам доктор Бътс, когато ми съобщават, че чудовищно огромната вечеря е била изпратена обратно.
Той поклаща глава.
— Не и телесно, да го пази Господ. Но за него това е огромна загуба. Чарлс Брандън е последният от старите му приятели, единственият му приятел от детството. Все едно да загуби брат.
Тази нощ, въпреки че вратата на спалнята ми е през три стаи от покоите на краля, чувам ужасен шум. Това е крясък, какъвто женска лисица издава нощем, такъв страховит вой, та забравям, че презирам празните ритуали, и се прекръствам, целувам нокътя на палеца си, и казвам: „Бог да ме благослови и да ме пази!“ Разнася се още един и още един, аз изскачам от леглото си, изсъсквам: „Стойте там!“ на компаньонката си, и изтичвам в празната си приемна, през залата за аудиенции на краля, през личния му кабинет, вътрешния му кабинет, до вратата на спалнята му, където стои стражът с безизразно лице. Но зад вратата чувам съкрушени ридания.
Поколебавам се. Не знам дали да продължа напред или да се върна назад. Не знам дори дали е редно да кажа на стража да почука вместо мен, или да пробва вратата, за да провери дали е заключена отвътре. Не зная дали е мой дълг да отида при него и да му напомня, че Чарлс Брандън сигурно е умрял като праведник и че сигурно чака в чистилището, сигурен, че ще се възнесе на небето по издигащите се изпарения от скъпите литургии, или трябва да оставя краля сам с чудовищната му скръб. Той хълца като съкрушено дете, като сираче. Звукът от риданията е ужасен.
Пристъпвам напред и пробвам дръжката на вратата. Стражът, с напълно безизразно лице, сякаш господарят му не издава нечленоразделни звуци само на метри от него, отстъпва встрани. Дръжката се завърта, но вратата не поддава. Заключил се е вътре. Иска да бъде сам в бушуващия океан на скръбта си. Не зная как е редно да постъпя, а ако съдя по безизразното лице на кралския телохранител, той също не знае.
Връщам се в собствената си стая, затварям вратата и издърпвам завивките над главата си, но нищо не може да заглуши силните вопли. Цяла нощ кралят облича в крясъци сърдечната си мъка, и скръбта му не дава на никой да заспи — нито в неговите, нито в моите покои.
На сутринта си обличам тъмна роля и отивам в параклиса. Ще се моля за душата на Чарлс Брандън и за мъдрост да помогна на съпруга си, който рухна под тази последна загуба. Заемам мястото си в частта, предназначена за кралицата, и хвърлям поглед отсреща към кралския трон. За моя изненада Хенри е вече там, на обичайното си място, подписва делови книжа, разглежда молби. Само напрегнатият поглед на зачервените му очи издава, че не е спал заради преживяната лъка. Всъщност от двама ни аз изглеждам по-недоспала, с подпухнали очи и бледо лице. Сякаш той е изразходил цялата си скръб и страх за една нощ. Когато приключваме молитвите и казваме „Амин“, той ме вика с жест при себе си. Заобикалям и отивам до неговата страна от параклиса, следвана от дамите си, и излизаме от параклиса заедно, като прекосяваме вътрешния двор на път за главното преддверие, с дланта ми, пъхната под ръката му, докато той се обляга тежко на един кралски телохранител от другата му страна.
— Ще му организирам погребение, достойно за герой — казва той. — И ще поема всички разноски.
Не мога да скрия изненадата си пред спокойствието му, но той я приема като възхищение от щедростта му.
— Ще го направя — повтаря той гордо. — А малката Катрин Брандън не трябва да се бои за наследството на синовете им. Ще оставя и двамата под нейните грижи. Няма да ги взема за свои повереници. Могат да наследят имуществото на баща си изцяло. Дори ще ѝ позволя да го управлява, докато станат мъже. Няма да им отнема нищо.
Ободрен е от собствената си щедрост.
— Тя ще се зарадва — заявява. — Ще бъде изпълнена с радост. Може да дойде и да ми благодари лично веднага щом се върне в двора.
— Тя ще бъде в траур — изтъквам. — Може да не иска да служи вече в покоите ми. Може да не иска да идва в двора. Загубата ѝ…
Той поклаща глава.
— Разбира се, че ще дойде — заявява уверено. — Никога не би ме изоставила. Живее като моя повереница още от момиче.