Птича песен
- Автор: Фолкс Себастиан
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент прес
- ISBN: 978-954-641-026-9
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Любовь и отношения
Электронная книга - «Птича песен». Краткое содержание книги:
„Хипнотична история за любовта и войната.“ — „Сънди Експрес“
„Амбициозна, необикновена, затрогваща, отнемаща съня книга. «Птича песен» не е съвършен роман, а просто велик роман.“ „Нюйоркър“
Веднъж в някакво село в резервата Дейлс едно момче на не повече от деветнайсет години я заговори на бара на кръчмата. Тя беше с очила за четене и дебел сив пуловер на бели точки. Младежът имаше руса коса и неубедително рядка брада. Учеше в университет и беше дошъл тук да се подготвя за изпити. Беше непохватен и използваше клишета, пропити от ирония, сякаш говореше за книги или филми, които и двамата познаваха. Като че ли не можеше да каже нещо, без да остави впечатлението, че цитира чужди мисли. След като изпи две-три бири, се успокои и й разказа за следването си по зоология и за приятелката си у дома. Даде да се разбере, че води бурен любовен живот. На Елизабет й харесаха ентусиазмът и емоционалната му приповдигнатост, които той демонстрираше дори в онази проста йоркширска кръчма, в която предлагаха само пай с бъбреци и месо, приготвен от собствениците.
Чак след вечеря, когато тръгна по тесните стълби към стаята си и го чу да я следва, си даде сметка, че той не се интересува само от приятните разговори с нея. За малко да избухне в смях, когато я хвана тромаво и предпазливо за ръката пред вратата. Целуна го по бузата и му каза да се връща при учебниците си. Когато обаче час по-късно той почука на вратата, тя го пусна. Беше й станало много студено.
Той беше разтърсен от благодарност и възбуда; не успя да се сдържи дори минута. В малките мразовити часове направи втори опит. Елизабет не искаше да я будят от дълбокия й сън след дългите разходки през деня, но се поддаде уморено на желанието му. На сутринта той не искаше да говори с нея; гледаше да се измъкне възможно най-бързо. Тя изпита известна нежност към него. Чудеше се каква ли роля ще изиграе случката в живота му и в митологията, която той градеше около личността си.
Харесваше й да живее сама, обичаше да е сама. Ядеше каквото си поискаше, не традиционни блюда, а чинии с гъби или печени картофи, грозде, праскови, супи, които сама си приготвяше. Пълнеше чаши с кубчета лед и резени лимон, наливаше върху тях джин, ледът започваше да пука и почти не оставаше място за тоник. Имаше пластмасови тапи, които запазваха виното от единия ден за другия.
Когато ходеше на кино, можеше да потъне изцяло с всичките си сетива във филма, без да я разсейват разговори с придружител. Когато попаднеше на лоши продукции, спираше да следи историята и изпълваше сцените със собствен сюжет. Чувстваше се неудобно, че е сама, когато във фоайето срещнеше хванати за ръка познати двойки, отиващи на вечеря; затова обикновено излизаше в събота следобед, точно когато денят преминаваше в мрак, а цялата вечер все още предстоеше.
В края на уикендите вече й се искаше да поговори с някого. Някоя статия или нещо видяно по телевизията се загнездваше в ума й и тя имаше нужда да свери реакцията си.
— Какво знаеш за войната, Айрин? — попита тя. — Имам предвид Първата световна война.
— Патриотични маршове и разни такива неща — каза Айрин. — Гадна работа, нали?
— Баща ти бил ли се е в нея? — поинтересува се Елизабет, докато махаше мъхнатото стебло от разрязан на четири домат.
— Не мисля. Никога не съм го питала. Но се е бил в някаква война, защото съм виждала медалите му.
— Кога е роден?
— Ами бил е на трийсет, когато аз съм се родила, значи трябва да е било около 1895 г.
— Значи е бил на подходяща възраст?
— Нямам представа. Не знам кога е била проклетата война. Питай Ерик. Мъжете знаят повече за тези неща.
Ерик си наля остатъка от еднолитровата гарафа в чашата.
— Дори и аз не съм толкова стар, че да съм се бил в нея. Но я помня донякъде. Бях ученик тогава.
— И как беше? — попита Елизабет.
— Нямам представа. Гледам да не мисля за войната. Във всеки случай в английските училища трябва да са ви преподавали за нея.
— Може би са го правили. Но очевидно не съм внимавала достатъчно. Струваше ми се толкова скучно и потискащо, всичките тези битки и оръжия.
— Точно така — отвърна Ерик. — Убийствено е да се замисляш за това. Видял съм достатъчно подобни неща в живота си, че да се ровя из миналото.
— Откъде този внезапен интерес към древната история? — попита Айрин.
— Не съм сигурна, че това е древна история — каза Елизабет. — Не е било много отдавна. Сигурно има все още живи мъже, които са се били в тази война.
— Трябва да питаш моя Боб. Той знае всичко.