Птича песен

Следобеда отиде с колата до Туикенам. Счетоводителят на компанията я беше посъветвал да кара голяма фирмена кола. Според него това щяло да впечатли клиентите и да намали данъчните тежести. Елизабет си беше купила лъскав шведски автомобил, който бързо набираше скорост, но пък трудно палеше.

— Прекалено много работиш, това ти е проблемът — каза майка й, докато разливаше чай в сервиз, украсен — колкото и невероятно да беше — с розови цветове върху клонки от орлови нокти.

Франсоаз беше около шейсет и пет годишна, хубава жена със сбръчкано нежно лице, по което пудрата понякога стоеше на петна, защото късогледството й пречеше да я нанесе равномерно. От нея се излъчваше известно достойнство, което се дължеше на осанката и строгите й сини очи. И макар заради посивелите си коси да приличаше на баба, кожата и чертите й издаваха каква е била преди; отпред косата й все още беше русолява, а от откритите линии на състареното й лице все още надничаше средната възраст, дори детството.

Разговорите с майка й протичаха предсказуемо до един определен момент. Естествено, Франсоаз искаше дъщеря й да е щастлива и да не изглежда уморена, когато й гостува, но за разлика от Линдзи не смяташе, че това може да се постигне с брак. Тя самата се беше омъжила за пияница на име Алек Бенсън, който се беше разочаровал, че Елизабет не е момче и малко сред раждането й беше изчезнал в Африка да преследва някаква жена, с която се бе запознал в Лондон. Връщал се беше от време на време и Франсоаз търпеливо го бе приемала обратно, когато нямаше къде да живее. Не беше спряла да го обича, но се надяваше дъщеря й да намери нещо по-добро.

На бюфета имаше снимка на Елизабет на три години в ръцете на баба й. Семейната легенда гласеше, че тя бе обожавала внучката си, макар за Елизабет да беше смущаващо, че няма никакъв спомен за тази жена — беше починала година след като снимката е била направена.

И ето я сега на фотографията, без съмнение излъчваща нежност, макар тази несподелена любов да се струваше на Елизабет притеснителна и призрачна.

— Четох статия за годишнината от Примирието — каза тя на Франсоаз, която беше проследила погледа й.

— Да, всички вестници пишат за това.

Елизабет кимна. Знаеше малко за баба си и дори още по-малко за дядо си. Майка й от време на време споменаваше за участието му в „ужасната война“, но Елизабет почти не й обръщаше внимание. Вече бяха на етап, в който й беше неловко да пита за него, защото това щеше само да покаже колко е незапозната с фамилната си история. Но нещо в статията за войната я беше развълнувало, сякаш беше докоснала някаква тревожна и любопитна част от нея, свързана със собствения й живот и решенията, които бе взимала.