Птича песен

Влакът по Централната линия навлизаше плътно в тунела като куршум в дулото на пушка. Когато спря, както обикновено необяснимо и внезапно, в мрака между „Марбъл Арч“ и „Бонд Стрийт“, Елизабет видя тръбите и кабелите в тунела само на сантиметри от стъклото на вагона. Това беше най-дълбоката и най-горещата линия в Лондон, изкопана от плувнали в пот тунелджии срещу мизерни надници. Отново потеглиха мистериозно гладко и влязоха в метростанцията на „Бонд Стрийт“, където чакаше закъсняващата тълпа. Елизабет слезе на „Оксфорд Съркъс“ и забърза на север през блъскащите се пешеходци, от които никой не гледаше напред, след това зави наляво към алеята зад магазините.

Веднъж седмично, а понякога и по-често, ходеше при Ерик и Айрин, главните дизайнери на компанията. Преди пет години, когато създадоха новата фирма, и двамата бяха отказали да се изнесат от стария си офис и дори да сменят табелата на вратата.

Тъй като така и така беше закъсняла, забавянето в близкото италианско кафене нямаше да има никакво значение. Поръча три кафета, а Лука, пълничкият прошарен собственик, й даде празна кутия от шоколадчета, в която да ги закрепи. Тя тръгна внимателно към една врата на няколко метра от заведението, на която имаше метална табела: „Блум Томпсън Карман. Продажби на едно, платове и дизайн“.

— Извинявайте за закъснението — извика тя, докато излизаше от асансьора на третия етаж. После пое към отворената врата.

Сложи импровизирания поднос на бюрото в помещението, което на шега наричаха „рецепцията“, и се върна да затвори сгъваемата врата на асансьора.

— Донесох кафе, Ерик.

— Благодаря. — Ерик излезе от една вътрешна стая. Беше малко над седемдесетте с рошава посивяла коса и очила със златни рамки. На лактите на жилетката му имаше огромни дупки. Пушеше цигара след цигара и заради торбичките под очите му около него витаеше усещане за премълчана умора, от която го спасяваха само нервните му пръсти, които въртяха шайбата на телефона и нетърпеливо чакаха стържещото й връщане обратно или държаха златната ножица, с която разкрояваше платовете.

— Влакът заседна в тунела както обикновено — каза Елизабет.

Седна на ръба на бюрото и побутна със задните си части списанията, каталозите и фактурите. Полата й се вдигна над коленете и откри черния й вълнен чорапогащник. Отпи опасна глътка от горещата пластмасова чаша. Кафето имаше вкус на жълъди, пръст и пара.

Ерик я погледна тъжно, очите му се плъзнаха по цялата дължина на тялото й, от гъстата тъмна коса, по бедрата и оголените колене до върховете на кафявите кожени ботуши.

— Добре изглеждаш. Щеше да си добра съпруга на сина ми.

— Пий си кафето, Ерик. Айрин дойде ли?

— Разбира се, разбира се. Още в осем и половина. В дванайсет ще идва голям клиент, казах ти.

— Значи, затова си облечен в костюм по поръчка.