Трескави сънища
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #10
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-66-0
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Трескави сънища». Краткое содержание книги:
Заедно с верния Винсънт Д’Агоста, Пендъргаст се впуска в разследване на мистерията – за да попадне в още по-страшен кошмар, от който сякаш не може да се събуди. Като в трескав сън се преплитат загадъчни събития и тежки въпроси: какво се крие в изоставените постройки сред блатата на Луизиана; кой стои зад покушенията срещу Д’Агоста и дали Пендъргаст сам не е мишена; какви тайни е криела Хелън и дали той познава жената, за която се е оженил? От кого е била убита? И най-вече – защо?
Хейуърд се приведе напред.
— Извинете, че ви прекъсвам, но откъде знаете, че са му платили?
Мери Ан Роблет обърна към нея сивите си очи, влажни и зачервени.
— Той обичаше сребърни изделия. Антики. Отиде и прахоса цяло състояние за една частна колекция, а когато го попитах как си я е позволил, ми каза, че е получил голяма премия от „Лонджитюд“.
— Голяма премия. След година работа. – Пендъргаст помисли малко. – Какво друго каза той за този мъж, Слейд?
Тя се замисли за момент.
— Каза, че бил съсипал една добра компания. Че я разрушил със собствената си безразсъдност и арогантност.
— Срещали ли сте някога Слейд?
— О, не. Никога. Морис и аз никога не сме демонстрирали отношенията си на публично място. Всичко винаги беше… тайно. Чух, че всички се страхували смъртно от Слейд. С изключение на онази Джун.
— Джун?
— Джун Броуди. Изпълнителната секретарка на Слейд.
Пендъргаст помисли известно време. После се обърна към Хейуърд.
— Имате ли други въпроси?
— Намеквал ли е някога д-р Блеклетър какво точно е работил в „Лонджитюд“ или с кого е работил?
— Никога не е говорил за секретни изследвания. Но от време на време е споменавал някои от хората, с които работеше. Обичаше да разказва забавни истории за тях. Чакайте да видя… Паметта ми не е каквато беше. За Джун, разбира се.
— Защо „разбира се“?
— Защото Джун беше толкова важна за Слейд. – Тя направи пауза, отвори уста да каже нещо, после леко се изчерви.
— Да? – притисна я Пендъргаст.
Роблет поклати глава.
След кратка тишина Хейуърд продължи:
— С кого друг е работил д-р Блеклетър в „Лонджитюд“?
— Нека да помисля. Старши вицепрезидентът по научните въпроси, д-р Гордън Грьобел, пред когото Морис директно се отчиташе.
Хейуърд бързо си записа името.
— Нещо по-специално за този д-р Грьобел?
— Ами… Морис няколко пъти каза за него, че е „заблуден“. Заблуден и алчен, ако си спомням правилно. – Тя направи пауза. – Имаше и друг. Един господин Филипс. Денисън Филипс, мисля. Той беше генералният съветник на фирмата.
В малката дневна надвисна тишина. Мери Ан Роблет попи очите си, извади малка кутийка, напудри лицето си, бухна косата си и си сложи червило.
— Животът продължава, както се казва – произнесе тя. – Това ли е всичко?
— Да. – Пендъргаст стана. – Благодаря ви, госпожо Роблет.
Тя не отговори. Последваха я през вратата и излязоха в коридора. Съпругът й беше в кухнята, пиеше кафе. Той скочи и отиде до входната врата, когато ги видя, че се готвят да си тръгнат.
— Добре ли си, скъпа? – попита той, поглеждайки я разтревожено.
— Всичко е наред. Помниш ли онзи мил д-р Блеклетър, който работеше в мисията преди години?
— Блеклетър, летящият доктор? Разбира се, че го помня. Симпатяга.
— Бил е убит в Сейнт Францисвил при обир преди няколко дена. Тези агенти от ФБР разследват случая.
— О, небеса – завъртя глава Роблет, изглеждаше наистина облекчен. – Това е ужасно. Аз дори не знаех, че е живеел в Луизиана. Не се бях сещал за него от години.
— Нито пък аз.
Когато се качиха в Ролса, Хейуърд се обърна към Пендъргаст.
— Това беше изключително добре изпълнено – каза тя.
Пендъргаст наклони глава.
— Щом идва от вас, приемам това за много голям комплимент, капитан Хейуърд.
52.
Франк Хъдсън спря в сянката на едно дърво на пътя пред сградата на Статистиката. Климатизираната вътрешност бе стигнала сибирски температури и излизайки навън, нехарактерната за сезона горещина и влага го караха да се чувства като кубче лед, пуснато в топла супа.
Като остави куфарчето си на земята, той извади една носна кърпичка от горния джоб на сакото и попи голото си теме. Няма такова нещо като зима в Батон Руж, помисли си раздразнено. След като натъпка кърпичката обратно в джоба си, оставяйки открит единия й край, той присви очи на ярката слънчева светлина към паркинга и видя стария си Форд Фалкън. До него една набита, намусена жена в карирано наметало излизаше от очукан Шевролет Нова, и той я видя да затръшва вратата веднъж, после втори път, опитвайки се да я затвори.
— Нещастник – чу той жената да ругае колата, като се опитваше за трети път да я затвори. – Кучи син.
Хъдсън се избърса отново и върна меката шапка на главата си. Беше се спрял малко по-дълго в сянката, преди да влезе в колата си. Задачата, която Пендъргаст му беше дал, беше фасулска работа. Джун Броуди, трийсет и петгодишна. Секретарка, омъжена, без деца, с хубава външност. Всичко това беше в досието. Съпругът работи като фелдшер. Тя самата учи за медицинска сестра, но свършва в „Лонджитюд“. Напредва в службата четиринайсет години. „Лонджитюд“ фалира, тя губи работата си и седмица след това се качва в колата си. Отива с нея до моста „Арчър“ на няколко мили извън града. Изчезва. Собственоръчно написаната бележка, оставена в колата, гласи: „Не издържам повече. Всичко е по моя вина. Простете ми“. Претърсват реката в продължение на седмица, нищо. Това е любимо място за самоубийци, реката е бърза и дълбока, много от телата никога не са открити. Край на историята.