Не пречете на палача

Павел й каза, че за известно време няма да се виждат. Но първо, тази раздяла нямаше да бъде като онази двегодишната — обеща й да се появи след около месец. И второ, той щеше да се върне при нея, не можеше да не се върне, защото те се обичаха.

— Пак ли ще пътуваш надалеч? — тъжно го попита Рита.

— Не, момичето ми, ще бъда някъде наблизо. Просто не бива да се срещаме. Трябва да свърша една важна работа и докато не се справя с нея, няма да дойда при теб. Затова пък след това повече няма да се разделяме. Разбрахме ли се?

Павел се усмихваше весело, но Рита чувстваше, че той е много напрегнат. Винаги го бе чувствала съвсем точно, моментално бе улавяла всяка промяна в настроението му. Може би защото го обичаше, а може би и заради природната си дарба.

Изминаха четири дена и Рита постепенно се потопи в обичайното си делнично съществуване. Работата й в спестовната банка беше на смени — един ден преди обед, един ден следобед и на две седмици веднъж — работна събота. Кой знае защо й се струваше, че Павел непременно ще се завърне някой следобед, затова в дните, когато работеше следобед, не можеше да си намери място, представяйки си как телефонът звъни та се къса в празното й жилище, а когато беше сутрешна смяна, в два часа изскачаше като куршум от банката и се втурваше към къщи да чака. Приличаше на предано куче, захвърлено от стопанина си на гарата, което търпеливо посрещаше всеки влак в течение на дълги седмици и месеци.

През този ден бе била сутрешна смяна. На път за вкъщи се отби в хранителния магазин, бързо сграбчи първото, което й попадна под ръка, плати на касата и почти бегом се отправи към жилището си. Постоянно мислеше за Павел, просто й бе невъзможно да не мисли за него, затова беше престанала да обръща внимание на много неща, за да не се отвлича от спомените си как горещо и нежно двамата се бяха любили цели две седмици.

Ето че и сега Рита не обърна внимание на факта, че ключът в патрона на бравата не се превъртя от първия път, а когато все пак се превъртя, издаде някакво болезнено противно скърцане. За един опитен и предпазлив човек това би било явен признак, че вратата е отключвана с неоригинален ключ или с шперц, и че патронът е повреден. Но Рита, макар теоретично да го знаеше, не беше в такова душевно състояние, че да му обърне сериозно внимание и да вземе някакви предпазни мерки.

Тя разтвори широко вратата и влезе в жилището си. И изведнъж някъде отстрани върху нея се метна тъмна сянка, нещо се вряза в шията й, стана й трудно да диша. Рита разпери пръсти, чантите с продукти паднаха на пода и се дочу влажен възглух звук, който вероятно издадоха натрошените тридесетина кокоши яйца.

Лишеният й от кислород мозък се самоизключи бързо.

Мъжът старателно положи на пода замрялото тяло на младата жена. След това отвори дамската й чантичка, извади малко флаконче с парфюм и стискайки го в ръка с нахлузена ръкавица, внимателно открехна вратата към стълбището. Времето беше подходящо — тези, които работеха, бяха още на работа, а тези, които не работеха, вече си бяха напазарували и се суетяха около кухненските печки, приготвяйки обяда. Той застана на прага, обърна се, отвори капачето на флакона и с резки движения започна да разлива съдържанието му на пода в антрето, където току-що бе стоял. За щастие, бе му се удало да преодолее съвсем естественото си любопитство и да не влиза нито в стаята, нито в кухнята. Никъде другаде, освен в антрето, нямаше негови следи и негов мирис. А сега вече и там ги нямаше...