Последната одисея [bg]

Тя погледна до себе си. Джо държеше волана с една ръка, а другата беше облегнал на спуснатия прозорец. Беше захапал пура. Наведе се и издуха дима през прозореца, но той влезе обратно в купето. Все пак вятърът откъм океана й помогна да се освести повече, отколкото кафето.

Джо изглеждаше направо свеж — доста по-добре, отколкото можеше да се очаква от човек, който е спал само четири часа, като преди това се е наквасил с джин. Все пак бяха подремнали и в самолета. Въпреки това тя усещаше, че нещо в него се е променило. Бяха спали голи, без чаршафи заради жегата. Джо се беше сгушил до нея, обгръщайки я с едрото си тяло, но не по онзи обсебващ начин, по който го беше правил няколко дни по-рано, а много по-отпуснато. Мария се запита дали през последните няколко месеца той не е усещал вътрешно растящите в нея съмнения. Имаше чувството, че колкото повече се е отдръпвала, толкова повече той се е опитвал да я задържи, което само я дразнеше още повече. Това беше порочен кръг, който можеше само да застраши бъдещето им заедно.

Но този кръг най-сетне беше прекъснат.

Знаеше го — и по някакъв начин същото се отнасяше и за Джо. Мария си спомни как беше започнало това пътуване. Беше се надявала, че като заведе Джо да види младата горила Баако, това ще запали нещо помежду им, ще отвори отново онези пукнатини в суровата му природа, ще разкрие по-нежната му страна. Но сега тя осъзнаваше, че Джо не се е променил. Че вътре в него винаги е имало кладенец на съпричастност и съчувствие, част от същността му. Самата Мария се беше променила, като бе позволила на съмненията си да се наместят между тях, принуждавайки Джо да се вкопчи по-силно в нея.

Тя се пресегна и стисна бедрото му в знак на мълчалива благодарност.

Той трепна и едва не отхапа края на пурата си.

— Извинявай. — Беше забравила за изгарянето, което още заздравяваше.

Тя махна ръката си, но той пусна волана, хвана я и я върна върху крака си. Потупа я и отново пое управлението.

Мария се усмихна и се настани по-удобно в седалката. Чувстваше се много по-добре, много по-сигурно. Обърна се да погледа пейзажа. От едната страна се простираха бели дюни и ослепително сини води, а от другата — зелени обработваеми земи се катереха на тераси към внушителните върхове на Високия Атлас, които образуваха назъбена линия през северното небе, като се спускаха рязко в Атлантика на запад и се издигаха още по-високо на изток, където някои от най-високите, достигащи над четири хиляди метра, все още блестяха от задържалия се от зимата сняг.

Пред тях приближаваше курортният град Агадир — тучен оазис покрай пясъчен бряг, образуващ дълъг и широк полумесец. Пъстроцветната променада, пълна с ресторанти и още барове, гледаше към морето. Навсякъде се полюшваха палми, сякаш ги приканваха да дадат почивка на уморените си кости.

Мария не беше очаквала мястото да е толкова зелено. Винаги си беше представяла Мароко като страна на червени скали и пустини. Долината на река Сус обаче беше истински плодороден рай, заобиколен и пазен от север и юг от планинските масиви, изхвърлени нагоре от сблъсъка на тектоничните сили.