Тамплиерът

— Донеси лък, меч и нож — прошепна тя.

Писарят я погледна така, сякаш се канеше да й откаже.

— Иможен и Норбер — просъска тя. — Не можем да ги оставим там, на бойното поле.

— Те са мъртви — тросна се той.

— Може да са ранени — отвърна му с шепот. — Симон, през нощта хищниците — и четириноги, и двуноги, ще претършуват бойното поле. Норбер и Иможен сигурно са пострадали — не спираше тя, — а ние имахме късмета да оцелеем. Това е най-малкото, което можем да сторим за тях. Както и да е — грабна тя плаща си, — аз отивам.

Елеонор излезе от шатрата. Измина само няколко крачки, когато чу как Симон тръгва, пъшкайки и ругаейки, зад нея. Спря, взе поочукания арбалет и протрито кожено сандъче със стрели, и заслиза към мястото на кървавата битка. Нощта беше гореща и суха. Но дори ожесточената битка, която се беше проточила през целия ден, не можа да прекъсне песента на щурците и жуженето на другите насекоми. Чу се крясък на нощна птица. Сякаш в отговор излая куче. Елеонор и Симон се приближиха до първите постове, където група войници, насъбрани около огньове, пазеха безценните обсадни машини, балистите, малките стенобойни машини и огромната дървена кула, от която продължаваше да се носи воня на катран, сяра и овъглено дърво. Далече от защитната стена отекнаха удари на барабан. Елеонор видя проблясващите светлини и издигащите се под гърнетата и котлите пламъци по протежение на парапетите, сигурен знак, че защитниците на града бяха нащрек и дори готови за възможно нощно нападение. Предните постове на франките ги пуснаха да минат. Към бойното поле се спускаха и други тъмни фигури. Елеонор си напомни, че Иможен и Норбер бяха помощници като нея, че носеха вода, стрели и съобщения на бойците от другата страна на сухия ров. Върна се и помоли за факла група войници, които й се присмяха, но все пак й дадоха една, и двамата със Симон навлязоха в призрачното, зловещо осеяно с мъртви тела поле.

Носеше се непоносима смрад, вонеше на кръв и пепелища, а се долавяше и онази сладникава миризма на разложение, от която на човек му прилошаваше. Навсякъде по земята бяха пръснати трупове в странни, неестествени пози. Някои бяха с отворени очи и сякаш продължаваха да се взират невиждащо в мрака. Други лежаха присвити, сякаш полегнали да си поемат дъх. Вопли и писъци прорязваха нощта. Неколцина монаси вече се опитваха да измъкнат ранените и да ги отделят от мъртвите. На светлината от факлата се разкриваха покъртителни гледки — мъж, размазан под огромен камък, трупове с отсечени ръце, крака или глава. Лица, на които само очите бяха останали незасегнати. Изпепелената от слънцето земя беше станала лепкава от кръвта. Вече се навъртаха чакалите и душеха около подутите трупове — тъмни, подобни на кучешки сенки, които бързо се стопяваха в мрака с приближаването им. Елеонор отчаяно се оглеждаше. Мъртвите лежаха по един или на цели купчини. До тях допълзя на четири крака някакъв монах, подобен на страховито нощно създание, който обаче се оказа доста отзивчив. Беше французин — обясни им с пресеклив глас, че търсел ранени, както и умиращи, които се нуждаят от свещеник. Мърмореше под нос молитви, изслуша описанието на Иможен и Норбер, но завъртя отрицателно глава.