Тамплиерът
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тамплиерите #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Еднорог»
- ISBN: 978-954-365-058-3
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тамплиерът». Краткое содержание книги:
Двама млади франкски рицари, Юг дьо Пайен и Годфроа дьо Сент Омер, увлечени от общия ентусиазъм, тръгват под знамената на тулузкия граф. Съдено е след тежкия и кървав път, дългите обсади, предателствата и отчаянието тъкмо те двамата, достигнали Йерусалим, да основат най-прочутия рицарски орден — орден с невероятна съдба, обгърнат в мистерии, чиято история вълнува човечеството до наши дни.
Каква е тайната мисия, която тласка Юг дьо Пайен напред? Каква е загадката, която ще съхраняват занапред рицарите от Ордена на Храма? Ще оцелее ли вярата на бъдещите тамплиери през измамите, зверствата и изкушенията, съпътстващи кръстоносния поход?
Хрониката, написана от Елеонор, сестрата на Юг дьо Пайен, съпровождала брат си, разкрива тайни и заговори около епичния поход към Светите земи. Загадъчна фигура преследва рицарите на Храма още от началото на похода — заплахите са последвани от убийства. Още някой се е добрал до тайните сведения, с които разполагат Юг и Годфроа, а краят на кървавата надпревара ще настъпи под стените на Йерусалим.
«Тамплиерът» е първото заглавие от вълнуваща поредица, посветена на загадките, интригите и убийствата, окървавили основите на една от най-загадъчните тайни организации в историята на човечеството — Орденът на Храма.
Елеонор и Симон продължиха търсенето. На места им се налагаше да запушват и носа, и устата си, заради непоносимата смрад на съсирена кръв, гниещи вътрешности и вездесъщата воня на обгоряла плът. Навсякъде имаше овъглени трупове, които не приличаха вече на човешки тела, а на някакви безформени, обгорели купчини плът. Симон започна да повръща. Елеонор не обърна внимание на опитите му да я спре и продължи почти лазешком. Мъчеше се да не обръща внимание на обезкървените лица, на очите, застинали в почуда пред смъртта. Малцина изглеждаха така, сякаш бяха намерили покой. Приближиха се до почти напълно изпепелена каруца и тогава се натъкнаха на Норбер, който се взираше в тях със стъклен поглед. Отначало Елеонор помисли, че е ранен. Помоли шепнешком Симон да приближи факлата и тогава прикри уста с ръка при вида на отвратителната пихтия, в която камъкът беше превърнал тила на монаха: съсирена смес от раздробени кости, засъхнал мозък и кръв. Коленичи, свела глава, прекръсти се и прошепна заупокойна молитва. После се огледа. Щом Норбер е бил убит на това място, тогава може би и Иможен не беше далеч. Запълзя по земята.
— Иможен, Иможен! — шепнеше тя дрезгаво.
Никой не се отзова на вика й в тъмнината. Тъкмо щеше да си тръгне, когато чу името си, произнесено с дрезгав, прегракнал шепот, който се носеше от мрака пред нея. Заобиколи с пълзене каруцата. Иможен лежеше на една страна и се опитваше да припълзи напред. Елеонор я прегърна и леко я залюля. Иможен въздъхна. Косата й беше разпиляна, лицето й бяло като платно, очите й, станали огромни, се взираха нагоре, от устата й течеше кръв. Трепереше и се мъчеше да притиска воала си до отворената дълбока рана от едната си страна.
— Елеонор — задъха се тя — чуй ме…
— Не…
— Моля те — задави се Иможен. — Праха на родителите ми, нали ще ми обещаеш…?
Елеонор кимна.
— Нали ще ги погребеш и ще кажеш една молитва? — умоляваше я Иможен. — Каквато ти избереш, нали? Ако градът падне, положи го в свещената земя, в някое сенчесто градинско кътче. Направи го, Елеонор, и обетът ми ще бъде изпълнен. Обещаваш ли ми?
Елеонор се опита да я успокои.
— Не — едва си поемаше дъх Иможен, — умирам, знам. Ще си ида с радост. Толкова много мъка, толкова много болка! Тази рана… Белтран — тя сякаш не изрече името му, а го изплю. — Той го направи. Не е такъв, за какъвто се представя. Той ме съблазни, Елеонор, не защото ме е обичал, а заради един разговор, който имахме с него преди много, много време — Иможен примигваше. — В нощта, когато управителят Робер излезе от църквата и потъна в мрака, Белтран, убедена съм в това, го последва. Не казах никому нито дума, но после започнах да го подпитвам. Той ми се смееше, беше започнал да ме ухажва. Човек не може да прикрива всичко, Елеонор, в продължение на цели две години. Белтран е пътувал много, надлъж и нашир. Издаваше се с дреболии: познаваше обичаите на хората, незначителни грешчици, а и говори насън. Понякога изчезваше и аз започнах да се чудя. Промени се. Колкото повече се приближавахме до Йерусалим, толкова повече държеше да се присъедини към «Дверите на Храма», да се присламчи до брат ти. Искаше да се отърве от мен, но без да събуди подозрение.
Иможен се закашля и на устните й избликна кръв.
Елеонор не откъсваше поглед от нея. Стомахът й се присви в ледената хватка на страха, когато си спомни въпросите на Иможен към нея. Иможен беше започнала да подозира Белтран в измама и двуличие, а Белтран се е нуждаел от Иможен, която живееше с Елеонор. Иможен вероятно бе успяла да научи много неща за Юг, за Годфроа и за търсенето на безценните реликви.
— Той ли е Магьосника? — попита Елеонор.
Иможен поклати объркано глава.
— Не знам за какво говориш, но съм сигурна, че той е бил конникът — задъха се тя. — Убедена съм, че той е виновникът за смъртта на Анстрита, както и за смъртта на управителя Робер, който също подозираше каква е истината. Толкова е безжалостен, Елеонор — прошепна тя, — толкова безсърдечен. Искаше да умра. Вече не му бях нужна. По време на сражението днес видях, че улучиха Норбер. Притекох му се на помощ. Белтран се промъкнал след мен, без да усетя… — разтърси я свиреп пристъп на кашлица. Тялото й се сгърчи, очите запримигваха, после се отпусна. Елеонор я положи внимателно на земята. От стената долетяха викове и крясъци. Горящ сноп, обвит с огнени езици, беше изстрелян с катапулт. Снопът освети нощното небе и се разби в земята сред взрив от зли искри. Гледките и шумовете около тях станаха заплашителни.