Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
Точно в седем часа Криста влезе в сладкарницата. Сашо седеше с гръб към нея, на тяхната обикновена маса. Просто не повярва на очите си, през последните месеци редовно закъсняваше на срещите. Пред него имаше малка висока чашка с някакво зелено питие, ментовка навярно. Изглеждаше дълбоко замислен, цигарата димеше право в лицето му, без да я забелязва. Пушеше много напоследък, беше отслабнал, лицето му бе добило малко жълт оттенък, като лицето на вуйчо му.
— Здрасти — каза тя.
Той я погледна така, сякаш в първия миг не съзна кой е дошъл, после се усмихна слабо и я покани. Очите му бяха станали по-сиви и по-студени през последните месеци, сега тя усещаше, че леко зъзне под погледа му, който едва я различаваше от съседните гърбове.
— Как си? — попита той. — Искаш ли да та поръчам една ментовка?
— Не ми се пие алкохол — отвърна тя.
Наистина през последната седмица просто не можеше да понася алкохол, тогава още не знаеше причината.
— Това не е алкохол — отвърна младежът. — То е нещо съвсем леко, като глътка полски въздух.
Криста го погледна — тия думи съвсем не бяха в делничния му стил.
— Добре — съгласи се тя.
Докато чакаха мълчаливо питието, Криста първа се обади:
— Нещо ми се виждаш умислен?
Погледът му внезапно се оживи.
— Знаеш ли — започна той, — днес ми се стори, че за пръв път прогледнах, макар и с едното око.
— Прогледнал си? — попита тя недоверчиво.
Но той не усети тона й.
— След няколко месеци сизифовски труд. И най-сетне като че ли намерих някакъв път. Хайде, да не е път, нека е пътека, нека е нишка. Но сега просто виждам някаква цел. Може да е много малка, но все пак е цел. Страшно е неприятно да вървиш като сляп през гора, в която нито едно дръвче не ти е познато.
Отново метафора. Какво го бе прихванало днеска? И какво значение има неговата сляпа гора като тая вечер, пък и снощи, пък и миналата вечер на масата всъщност са били трима.
— Днес бях в поликлиниката — каза тя.
— Виждам нещо и още не мога да разбера какво е то — продължи младежът. — Ами ако е мираж? Миражите сега не са само в пустините…
— Да — каза тя.
— Ти обичаш ли да решаваш ребуси?
— Не — каза тя. — Нито ребуси, нито задачи. Мразя дори половин неизвестно, та камо ли три неизвестни.
— Няма нищо по-интересно от ребусите… Сега знам само една буква — втората или третата по хоризонтала.
— Сигурен ли си поне в тая буква? — запита тя. Лицето му съвсем се промени — сега напълно си приличаше на онова живо и приятно лице, с което бе свикнала. Дори погледът му стана някак особено ласкав.
— Ето в това е цялата работа — възкликна той. — Тая буква идва от една дума по вертикала. Това е отдавна известна истина, както се казва — не подлежи на съмнение. Ако открия думата по хоризонтала и известната буква не съвпадне — това ще бъде чудесно. Разбираш ли ме? — попита той оживено.
— Да — каза тя, макар че не разбра нищо.
— Мене ми е нужно да опровергая, така да се каже, известната истина. Но това означава безукорно да се реши хоризонтала. А това не е лесно, тъй като нещата прескачат и в някои други науки. Тежко и мъчително раждане… Като всяко раждане.
— Прав си — каза тя.
— Какво ти е?
— Какво да ми е? — вдигна тя тънките си веждички. — Знам ли? Виждаш ми се някак особена.
— И ти ми се виждаш някак особен.
— Моята работа е ясна. А ти защо? Какво си правила в поликлиниката?
— Преглеждах си зъбите… Но това не е важно.
— Че ти имаш най-идеалните зъби на тоя свят — учуди се той.
— Казах ти, че това не е важно! — повтори тя с леко раздразнение. — Много по-важно е другото. От кабинета се излиза направо в един коридор. Той е в сутерена и естествено няма никакви прозорци. В целия коридор свети само една-единствена лампа.
— Защо ми разправяш тия работи?
— Чакай, не бързай. Разни врати, доста похабени, край всяка врата опашка от хора. И в това е цялата работа — лицата на хората. Никога не съм виждала по-безнадеждни лица. Не е човешко да се събират на едно място толкова безнадеждни хора. Те просто си влияят един на друг и стават още по-безнадеждни. Ти изпитвал ли си някога това чувство?
— Кое чувство?
— На безнадеждност — каза тя търпеливо.
— Не, никога! — отвърна той. — Нито за миг през живота си. Колкото и да е било сложно и заплетено някое положение, винаги съм знаел в себе си, че не може да няма някакъв изход.
— Значи, не са били толкова заплетени твоите положения.
— Е, да. И все пак всичко е въпрос на характер. Виждам как понякога Аврамов просто се обезсърчава. Макар че е работлив като катър. Все му се струва, че сме тръгнали в грешна посока. Мен това не ме интересува. И изобщо в науката няма грешни посоки. В дъното на всяка посока все лежи някаква истина. Знаеш ли колко научни открития са направени благодарение на това, че някой си уж е тръгнал в грешна посока.