Нощем с белите коне

— Никога! — отвърна решително момичето.

— Как така — никога? А какво ще стане с детето?

— Не знам.

— Ама пък отговор! Там е работата, че все трябва да стане нещо!

— Не мога да му кажа, не разбираш ли? — заплака отново момичето.

Донка я гледаше тъй, сякаш виждаше самата себе си.

— Разбирам — каза тя. — Като ходехме две години с Еди, аз нито веднъж не му казах: „Слушай бе, приятелче, къде си тръгнал?“ Нищо не му казах, мълчах си и в края на краищата той се измъкна.

— И по-добре. Защо трябва и да се унижаваме на всичко отгоре?

— Защото контрата остава у нас! — отвърна Донка ядосано. — Мене ми пука, ако ще се надуе Сашовия корем… Но ще се надуе твоя за съжаление. И няма как да го скриеш.

Криста отново започна да трие сълзите си. Двама от съседната маса се обърнаха да ги погледнат.

— Нещастна любов? — запита единият.

Имаше много ситни бели зъби, усмивката му бе противна.

— Като ти завъртя един… — отвърна му Донка и му показа едрия си плесник.

Това беше съвсем достатъчно, оня се обърна като кукла пред себе си. Донка помълча малко, после запита:

— Е добре де, досега съвсем нищо ли не сте си казали?

— Нищо, нито думичка.

— Значи, наистина е кретен! — каза тя убедено. — А аз си мислех, че е свястно момче.

— Не знам — каза тя. — Отначало всичко вървеше много добре. Но сега имам чувството, че ставам все по-прозрачна пред очите му. Ето тая вечер нищо не забеляза.

— Да, права си.

— Той изобщо не ме обича. И може би никога не ме е обичал.

— Не е вярно! — каза тя убедено. — Макар че на тия говеда не бива много-много да се разчита.

— Там е работата, че и аз не искам да имам дете! — каза Криста. — В никакъв случай.

— Ако той се съгласи — каза Донка, — само ще си хвърляме шапките.

— Не! — каза Криста решително.

Същата вечер, докато лежеше в тъмната стая, тя отчаяно си мислеше: „Не, в никакъв случай!“ Колкото и да е труден и ужасен един аборт, раждането е много по-ужасно. Усещаше с някаква необикновена яснота, почти прозрение, че не иска да има ни дете, ни мъж, ре иска отново да стане момиче, каквото е била доскоро, нищо друго освен момиче. Усещаше, че не го обича, че изпитва по-скоро ненавист към него за злото, което й бе причинил. През целия й живот никой не бе й причинявал по-голямо зло, дори баща й, И защо всичко това, защо наистина? В името на какво съмнително щастие? В името на какво заблуждение? Или изобщо в името на някакви функции на природата, които може би са безсмислени за човека. Сигурно са безсмислени. Тя бе обичала кученца, врабченца, до смърт бе обичала една съвсем мъничка и безпомощна костенурчица, но деца никога не бе обичала. Особено пък бебета, които…

— Тинче, не спиш ли? — попита майка й.