Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
И в тоя миг до смърт му се прииска да остане завинаги като клетчица върху това каменно око, по-голямо от всеки живот и всяко щастие. Върху окото, което гледаше ненаситно раждането на световете.
ТРЕТА ЧАСТ
1
За всяко момиче идва един ден тоя миг — горчив или страшен, — когато вижда себе си проснато на коравото тясно легло. Но поне чаршафът бе изрядно чист, по него все още съвсем отчетливо личеха сгъвките, изпъкнали или вдлъбнати, според както е бил сдиплен. Само най-долният край на леглото бе покрит с избеляла мушама в лимонов цвят, вече доста похабена. Криста лежеше по гръб, безсрамно разголена, подгънатите й колене от време на време нервно потръпваха. Точно срещу нея, в матираното стъкло на прозореца, като късче искряща плазма, блестеше слънцето.
Някъде зад гърба й слабо шуртеше чешма, навярно лекарят миеше ръцете си. Беше доста възрастен човек и въпреки снежнобялата си манта оставяше усещане за нечистоплътност, може би поради мръсносивата си коса или мустаците, които корави и неподстригани, съвсем закриваха горната му устна. Криста лежеше и чакаше, леко зашеметена от тая вечна миризма на лекарски кабинети, която няма име, но е по-противна и всепроникваща от най-силните упойки. Точно в тоя миг вратата се отвори, чуха се стъпки, мъжки навярно, да, мъжки. Гласът беше много млад и плътен, говореше отривисто за някакво събрание след работното време. Засрамена до смърт, Криста затвори очи, устните й побеляха.
— Добре, добре! — каза с досада старият лекар.
Но от тона му личеше, че няма да отиде на никакво събрание. Онзи нахалник си излезе, шумът на водата спря. Тогава лекарят отново изплава пред очите й, дясната му ръка бе облечена в плътна гумена ръкавица с телесен цвят, която я правеше едва ли не мъртвешка. С тая мъртвешка ръка той провери грубо и малко болезнено каквото му трябва, после се обади със своя слаб, сипкав глас:
— Е, няма какво. Честито!…
Криста просто замръзна на мястото си.
— Сигурен ли сте, докторе… Аз мислех… мислех, че…
— Знам какво сте мислили. И добре, че всичко, което мислите, не става, иначе нямаше да се раждат деца на тоя свят… Това е. Честито! Можете да се облечете.
Криста се скри така стремително зад параванчето, сякаш я гонеха дяволи. Там намъкна трескаво своите морскосини гащички с бели дантелки, облече и роклята. Когато се върна в кабинета, лицето й беше смъртно бледо. Лекарят я погледна бегло, после се понавъси:
— Вие да не се опитате нещо?… Предупреждавам ви. Имате извънредно деликатен организъм.
Криста не усети как се бе озовала в тъмния коридор, нисък и тесен като минна галерия. Пред тая врата и пред всички други чакаха опашки от хора, лицата им бяха съвсем обезсърчени, не си спомняше да е виждала в живота си по-безнадеждна и по-отчайваща гледка. И тежката миризма, която я преследваше по петите, и кухото чаткане на две патерици по мозайката, и уплашеният хленч на дете — това й стигаше за цяла седмица. А навън небето сякаш сияеше, слънцето блестеше но пресните листа на дърветата. Две деца удряха с пръчки по водата на плиткото кръгло басейнче, на всички посоки летяха слънчеви капки, лицата им имаха такъв вид, сякаш всеки миг някой щеше да ги потегли здраво за ушенцата. На улицата, почти скрита от оградата на живия плет, мина с трясък трамвай, плочникът потрепера.
Криста вървеше като зашеметена, изпълнена цялата с ярост, с ненавист, с усещане, че се е замърсила завинаги, че никога вече няма да върне момичешката си чистота. Тя мразеше всичко в тоя миг, а най-много себе си, не себе си, не, а това, което носеше в себе си. Тая ужасна жива пъпка, която все още не представляваше нищо, не й трябваше, тя просто я ненавиждаше, както се ненавижда цирей, който ти грози лицето. Криста просто се задъхваше, блъсна се в няколко минувачи, без да се извини, сякаш не беше същото момиче, а съвсем друго, излязло от някаква незнайна пукнатина. Но скоро хладният пролетен въздух я освежи, яростните чувства започнаха бавно да гаснат. И едва тогава се появи срамът, обля с топлина лицето и шията й. Не, не е на себе си, трябва да се съвземе! Навярно не е съвсем нормално момиче, може би е урод някакъв, щом не е способна да се радва като всички други жени, че може да създава живот в себе си, да го храни и да го закриля със собствената си плът, да го моделира тайно в тихите нощи по свой образ и свое подобие. Не, не се радваше, не го обичаше, усещаше го като някакъв позорен израстък.