Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— Аз съм напълно съгласен с вашите мотиви, другарю Урумов — каза той. — И ще се опитам дави помогна.
Но не каза с какви мотиви е съгласен, просто кимна с глава и се отдалечи. За щастие на академика — зададе се някакво празно такси, сухата му представителна фугура просто закова на място шофьора. Колата се потътрузи и спря съвсем до него. Шофьорът услужливо му отвори вратата.
— Хлъзгаво! — каза той.
— Няма значение — всичко на тоя свят е хлъзгаво — отвърна шеговито академикът.
В къщи той дълго не запали лампата. Кабинетът му беше доста топъл, той лежа на диванчето, докато стените просветляваха от слабото озарение на уличните светлини. Чувствуваше се много по-огорчен, отколкото бе очаквал. Това болезнено го засегна. Навярно не бе така силен и самостоятелен, както бе свикнал да мисли за себе си. Чувствуваше се обиден — остро и неприятно чувство, което никога не бе усещал с такава сила. Това не се случваше на Урумовци — някой да ги подцени или пренебрегне. Дори турските везири в Истанбул ги бяха приемали с уважение. А сега тия тук се бяха разделили с него, без да им мигне окото, сякаш беше някой второстепенен библиотекар. Дори от учтивост не го бяха поканили да остане на длъжността си. Не бяха проронили нито една дума на благодарност. Пък и за какво толкова да се престарават, като талантите бяха повече от поклонниците?
Но скоро тия чувства бавно отпаднаха, сякаш се разтопиха в жълтеникавото озарение на нощта, Чувствуваше как ръцете му изстиват, как изтръпват краката му, макар че кабинетът навярно си бе останал все така топъл. И точно в тоя миг сякаш го връхлетя като внезапна буря непоносимото усещане за самота. Като че ли бе останал сам на земята, на цялата тая огромна синя планета, непокътната, но обезлюдена, сам с безжизнените градове, с опустелите полета, с мъртвите улици. За да се спаси от това усещане, той започна да разтрива леко тънките си изстинали пръсти, но нямаше сили да стане, сякаш бе прикован от някакви неведоми сили към диванчето.
И друг път бе изпитвал това неочаквано чувство — преди много години, които в тоя миг му се струваха цяла вечност. Изведнъж се бе оказал съвсем сам в някаква полуразрушена и изоставена рибарска хижа до самото море. Стоеше сред нея и се оглеждаше със свито сърце. Кой е той, къде бе попаднал? Нещо страшно ли се бе случило в живота му? Всички врати и прозорци на хижата бяха изкъртени, подът отдавна прогнил, черни пукнатини зееха по олющените стени. Духаше зъл, влажен вятър, сякаш се готвеше да го отвее заедно с развалините. Стоеше и зъзнеше, безсилен да се помръдне. Искаше да тръгне към изхода, а краката му не се отлепяха от пода. Нещо страшно се бе случило със света, не биваше да го види. Светът бе загинал внезапно, той бе останал сам. Чувството бе толкова непоносимо, че притвори очи да не вижда.
Това трая мигове, които му се сториха безкрайни. После с отмалели крака излезе от хижата. Едва сега си припомни, че бе построена на грамадна сива скала, по-сива от пепел, гладка, кръгла, изпъкнала като око, с черни ивици на ириса. Той седна едва ли не разтреперан върху това грамадно, сухо око, втренчено в небето. И небето бе сиво и ниско, облаците летяха с бясна скорост и се сливаха с грозното развълнувано море, което се люшкаше заедно с разбитото на пяна пространство.
Той седеше изтръпнал върху това живо каменно око. То не се интересуваше от облаците, от вятъра, от вълните, които се разбиваха в неговото подножие. То чакаше да се очисти небето, да падне нощта, да дойдат часовете на неговото истинско съществуване. Дори звездите не го интересуваха, те просто му помагаха да проникне в сърцевината. Там някъде, в самия център на ледената галактика, се намираше оная безкрайно малка точица, която дори бе безпомощно да се зърне. Но вече милиони години то гледаше с ненаситно любопитство кая от нея извира битието. Извираше бавно, на тежки плътни вълни, както се ражда от невидими пукнатини лавата. Бе още съвсем безформено, безжизнено, безцветно. Но съдържаше в себе си всичко, което можеше да съществува, дори времето, което бавно тръгваше по своя безкраен път. Никой не знае какво има зад тая невидима точка. И какво представлява то. И окото не знаеше, макар че бе гледало милиони години раждането на световете. То е видяло как са се създали много звезди и как много звезди са угаснали в нищото. То е видяло как много от тях отчаяно са пламвали, обезсърчени от своя безкраен път. Много неща е видяло то и сега какво го интересува, че една жива прашинка е кацнала върху него. То нито я усеща, нито се интересува от нея. То чака нощта.