Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))». Краткое содержание книги:
Напролет в Дориат най-сетне получили нови вести от Нарготронд, тъй като при Тингол дошли да търсят подслон неколцина, които били успели да избягат от поражението и да преживеят някак Лютата зима; и граничните бранители ги отвели право при краля. Едни от новодошлите казвали, че всички врагове са се оттеглили на север, други възразявали, че Глаурунг още се спотайва в чертозите на Фелагунд; трети твърдели, че Мормегил е загинал, четвърти — че е омагьосан от дракона и стои като вкаменен пред портите на Нарготронд. Само за едно нямало спор: още преди да рухне крепостта мнозина в Нарготронд знаели, че Мормегил не е никой друг освен Турин, син на Хурин от Дор-ломин.
Тогава Морвен сякаш загубила разсъдък и без да слуша съветите на Мелиан, препуснала сама из пущинака да дири сина си или поне вести за него. Тингол веднага изпратил Маблунг с отряд опитни следотърсачи да я пазят и да й помагат; на Ниенор обаче наредил да остане в двореца. Ала девойката била наследила безстрашието на майчиния си род; и за зла участ решила, че Морвен може да се завърне, като види дъщеря си да я придружава в премеждията, та се преоблякла като боец от войската на Тингол и тръгнала с онзи обречен отряд.
Настигнали Морвен близо до бреговете на Сирион и Маблунг я помолил да се завърне в Менегрот; но тя била обезумяла и не искала да чуе. Тогава се разкрило идването на Ниенор и въпреки майчината повеля девойката отказала да тръгне назад; волю-неволю Маблунг ги отвел при Здрачните езера, където имало укрити лодки и тъй минали през Сирион. След три дни път се добрали до Хълма на съгледвачите Амон Етир, който някога по заповед на Фелагунд бил издигнат с много труд на една левга от портите на Нарготронд. Там Маблунг оставил конна охрана при жените и им забранил да продължават напред. А сам той като не видял от хълма никакви признаци за близостта на неприятел, слязъл предпазливо с група разузнавачи към Нарог.
Но Глаурунг виждал всяка тяхна стъпка и свирепо налетял право в реката; вдигнали се огромни облаци от зловонни изпарения и сред тях отрядът на Маблунг се лутал заслепен и объркан. А Глаурунг минал на изток от Нарог.
Като видели набега на свирепия дракон, пазачите върху Амон Етир се опитали да отведат жените и час по-скоро да избягат на изток; ала вятърът довял към тях непрогледната мъгла и конете обезумели от драконовото зловоние, та вместо да слушат господарите си, препускали слепешком насам-натам, докато едни загинали от блъскане в дърветата, а други избягали надалеч. Тъй изчезнали двете жени и в Дориат вече никога не узнали що е сполетяло Морвен. А Ниенор паднала от жребеца си, но не пострадала и тръгнала обратно към Амон Етир да изчака Маблунг; най-сетне се изкачила над гнусната мъгла и като се обърнала на запад, погледнала право в очите на дракона, който бил положил глава върху хълма.
Изпървом волята й устояла на страховития му взор, ала Глаурунг напрегнал цялата си мощ и като разбрал коя е, заставил я да го гледа право в очите, а после хвърлил над нея магията на непрогледен мрак и пълна забрава, та да не помни нито какво е преживяла, нито собственото си име, нито названието на каквото и да било; и дълги дни Ниенор не виждала, не чувала и нямала сили да помръдне по своя воля. Накрая Глаурунг я оставил да стои сама върху Амон Етир и се прибрал в Нарготронд.
А Маблунг, който с безумна храброст бил влязъл да разузнае из Фелагундовите чертози, усетил идването на дракона и избягал обратно към Амон Етир. Докато се изкачвал по хълма, слънцето залязло и настанала нощ, а горе не заварил никого, освен Ниенор, изправена сама под звездите като каменно изваяние. Не изричала нито дума и не показвала, че го чува, ала когато я хванал за ръка, тръгнала покорно след него. С безмерна скръб я водел напред Маблунг, макар да му се струвало безсмислено; защото без помощ и двамата скоро щели да загинат сред пущинака.
Но не след дълго срещнали още трима от бойците на Маблунг и заедно се отправили бавно на североизток към границите на Дориат и охранявания мост близо до мястото, където Есгалдуин се вливал в Сирион. С наближаването към Дориат силите на Ниенор постепенно се възвръщали; но все още нито виждала, нито чувала и вървяла като слепец накъдето я поведат. Ала когато достигнали границата, изцъклените й очи най-сетне се затворили и тя заспала; спътниците й я положили върху тревата и тъй като били изтощени до смърт, също налягали да почиват, без да помислят какви заплахи ги дебнат. За беда скоро ги нападнала банда орки — една от многото, които напоследък често върлували досами границите на Дориат. Но в този миг Ниенор си възвърнала слуха и зрението, събудила се от крясъците на орките и с ужас побягнала, за да не я заловят.