Пепел от светове
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепел от светове». Краткое содержание книги:
— Възможно ли е да си разбрал отговора й погрешно?
— Тя ще дойде. Знае, че председателят трябва да бъде спрян. Ще пледира убедително за каузата на Конфедерацията и ще убеди онези, които все още са верни на Ханзата.
Очакваше с нетърпение двамата с нея да работят заедно; председателят нямаше шанс срещу обединените им усилия и решителност.
Но сега надеждите му умираха в блестящ облак от отломки и горещи газове. Някъде сред тази разруха се виеше на ивици и се разнасяше в празното пространство всичко, което бе останало от баба му, от екипажа й, от нейните спътници.
— Проклети да сте! — изкрещя Патрик в комуникационната система. — Убийци!
Преди да осъзнае какво прави, се бе засилил с пълна скорост към мантите на адмирал Пайк. Не му трябваха повече причини, за да ненавижда Ханзата, председателя и тъмното извращение, в което се бяха превърнали ЗВС.
Двата кораба бяха увиснали в пространството. Оръжейните им портове все още изпускаха жега. „Циганин“ се носеше право към тях. Патрик просто не можеше да позволи на ЗВС да продължат изстъпленията си безнаказано.
На мястото на втория пилот Зет бе пребледняла от ужас, но все пак бе запазила достатъчно хладнокръвие, за да осъзнае опасността.
— Фици, те ще ни взривят, точно както направиха с нея.
— О, не, няма — изръмжа Патрик с повече увереност, отколкото чувстваше. Но това бе глупашки отговор и той го знаеше.
За негова изненада останалите кораби на Конфедерацията го последваха, горящи от същия боен плам като него. Може би всички заедно щяха да съберат достатъчно огнева мощ.
Странно, но тежковъоръжените кораби на адмирал Пайк не се впуснаха в битка. Лицето на възрастния мъж се появи на комуникационния екран и той очевидно позна Патрик — навярно защото ликът му бе на всички постери с най-търсени престъпници.
— Съжалявам. — Гласът на Пайк звучеше искрено. — Повярвайте ми, господин Фицпатрик, нямах друг избор.
Патрик даде няколко изстрела наслуки с оръжията на „Циганин“ — прекалено малко и твърде незначителни, за да причинят сериозни вреди на мантите. Без да отговарят на провокацията, двата кораба на ЗВС се обърнаха и избягаха.
Щом мантите изчезнаха, Патрик бе обгърнат от ехтяща празнота. Потърси в дълбините на душата си, отново намери пламтящия си гняв и се вкопчи в него. Тя бе дошла, защото той я бе помолил. Бе постъпила правилно!
Ужасен той обърна яхтата и се отправи към мястото, където бе избухнал корабът на баба му. Зет се наведе към него и го докосна, но не намери думи, с които да го утеши. В тъмните й очи блестяха сълзи. Патрик сковано се изправи на седалката, загледан право напред, без да е сигурен какво точно търси. Няколко блестящи късчета бяха единственото, останало от жената, която го бе отгледала.
77.
Губернаторът на Хирилка Райдек’х
Младежът вървеше през откритата местност под безжалостната светлина на деня. При нормални обстоятелства би почерпил утеха от седемте слънца, но сега лъчите им само разкриваха колко гола и пуста е Илдира. Той не чувстваше нито умора, нито отчаяние, само решимост да направи това, за което бе роден, да последва участта си. Макар и млад и неопитен, Райдек’х бе решен да поиска сметка от превъплътения фероуи.
Може би дори щеше да заслужи място в Сагата за седемте слънца… ако останеха паметители, за да я запишат.
Когато се умореше, сядаше да почине, винаги с лице към величествения престолен град, който хората му бяха принудени да изоставят. Почернелите хълмове и изгорените полета представляваха безмълвно свидетелство за свирепостта на огнените същества. Високо в небето се рееха огнените кълба — като зловещи хищни риби. Райдек’х бе сигурен, че го виждат, но не мислеше да се крие. От горещината очите му се пълнеха със сълзи, но той се заставяше да продължава напред и пак напред, ден след ден.
По пътя си се натъкна на няколко претъпкани лагера бегълци. Никой от хората, с които разговаря, не вярваше, че са в безопасност. Въпреки че не познаваха Райдек’х по лице, илдирийците разбираха, че принадлежи към кастата на благородниците, и го умоляваха да им каже кога магът-император Джора’х ще се завърне и ще спаси Илдира.
Райдек’х се стегна. Тези хора заслужаваха отговор — най-добрия, който можеше да им даде.
— Престолонаследникът и адар Зан’нх ще намерят начин да го върнат. — Замлъкна и ги погледна настойчиво. — А илдирийският народ трябва да направи всичко възможно, за да им помогне.
Всички замърмориха в знак на съгласие. Губернаторът Райдек’х остана с тях още малко, преди да продължи по пътя си. Дори и да се провалеше в смелата си — или безразсъдно смела — мисия, се надяваше примерът му да вдъхнови престолонаследника Даро’х и останалите илдирийци. Не искаше да повярва, че действията му ще се окажат безплодни. От такива постъпки се творяха легендите.