Да целунеш ангел
- Автор: Сюзън Елизабет Филипс
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Да целунеш ангел». Краткое содержание книги:
Очите му заблестяха. Захапа лекичко долната й устна.
— О Алекс…
— Тихо, обич моя. Мълчи и ме остави да те любя.
Думите му ускориха рязко пулса й. Следваше ритъма му, притисната силно до него, а очите й се изпълниха със сълзи. След няколко часа щеше да се изправи срещу него на арената, но сега нямаше никаква опасност, а само наслада. Тя танцуваше в тялото й, изпълваше сърцето, изригваше в ярки звезди по небесния балдахин.
След това, докато стоеше в банята и слагаше грима си за следващото представление, чувството й на благополучие се изпари. Независимо от това, в което й се искаше да повярва, помежду им не съществуваше истинска интимност, след като Алекс криеше толкова тайни.
— Искаш ли да пием кафе преди да излезем на дъжда?
Тя остави червилото и излезе от банята. Той стоеше до кухненския плот, само по дънки, с преметната през врата си жълта хавлиена кърпа. Дейзи мушна ръце в джобовете на хавлията му.
— Онова, което искам, е да седнеш и да ми кажеш какво правиш, когато не пътуваш с цирка.
— Пак ли се връщаме към това?
— Мисля, че изобщо не сме го изоставяли. Стига ми толкоз, Алекс. Искам да знам.
— Ако има нещо общо с онова, което ти направих…
— Просто ми напомни. Не желая повече загадки. Щом не си лекар или ветеринар, тогава що за доктор си?
— Какво ще кажеш за зъболекар?
По лицето му бе изписана такава надежда, че тя едва не се усмихна.
— Не си зъболекар. Знам го от това, че не си миеш зъбите всеки ден.
— Не е вярно.
— Лъжеш. Миеш ги най-често през ден. И определено не си психиатър, макар че си достатъчно невротизиран.
Той взе чашата си с кафе от плота и се вторачи в нея.
— Преподавател в колеж съм, Дейзи.
— Какво си?
Той вдигна очи.
— Професор по история на изкуството в един малък частен колеж в Кънектикът. Сега съм в академичен отпуск.
Беше се подготвила за какво ли не, само не и за това, макар че като се замисли впоследствие, не би трябвало да се учудва. Имаше няколко трудноуловими доказателство за това. Спомни си, че веднъж Хедър й бе казала как Алекс я завел в картинна галерия и й говорил за картините. Имаше и списания за изкуство, тя си мислеше, че бяха останали от предишните обитатели на фургона, а освен това на няколко пъти бе споменавал различни картини.
Отиде при него.
— И защо превърна това в такава мистерия? Чакай да отгатна. По същата причина, поради която си постъпил така и с фургона нали? Избрал си този, вместо някой по-хубав. Знаел си, че ще ми бъде далеч по-удобно с професор, отколкото с Алексей Казака, а не си искал да се чувствам удобно?
— Не исках да изгубиш представа колко сме различни. Аз все пак съм цирков артист, Дейзи. Алексей Казака заема доста съществена част от онова, което съм.
— Но си и университетски професор.
— В някакво си западнало колежче.
Спомни си износената тениска, с която понякога спеше.
— В университета в Северна Каролина ли си учил?
— Там изкарах подготвителните години, а се дипломирах в Нюйорксия.
— Трудно е да повярва човек.
Той погали с палец брадата й.
— Това не променя нищо. Вън пак вали като из ведро, предстои ни представление, а ти си толкова хубава, че ми се иска единствено да сваля тази хавлия и да започна отново да си играя на чичо доктор.
Тя се опита да отхвърли тревогите си и да се наслади на мига.
— Ти си безспорно много храбър мъж.
— И защо?
— Защото този път ти ще си пациентът.
Същата вечер по средата на вечерното представление вятърът рязко се засили. Обшитото с найлон шапито започна да се издува и свива като гигантски мях. Алекс пренебрегна уверенията на Шеба, че бурята щяла да премине и нареди на Джак да прекрати представлението.
Конферансието съобщи това с тих глас: обясни на публиката, че шапитото трябва да бъде свалено от съображения за сигурност и че всички ще си получат обратно парите за билетите. И докато Шеба беснееше заради изгубените приходи, Алекс нареди на музикантите да засвирят жива мелодия, за да ускорят излизането на публиката.
Някои от зрителите пожелаха да останат в голямата палатка до шапитото, за да не се намокрят, но и те бяха накарани да напуснат. Докато помагаше за евакуацията, Алекс не го напускаше мисълта да иде при Дейзи и да се увери, че е последвала инструкциите му да си седи в пикапа, докато вятърът не поутихне.
Ами ако не бе изпълнила нарежданията му? Ами ако бе излязла в бурята, за да търси нечие изгубено хлапе или да помогне на някой възрастен зрител да стигне до колата си? По дяволите, това наистина щеше да е напълно в стила й! Тя притежаваше повече сърце, отколкото здрав разум, нямаше изобщо да помисли за собствената си безопасност, ако сметнеше, че някой друг с загазил.