Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
— Свободен ли сте?
Той завъртя към мен лъскавите си очи, без да вдига глава.
— Мамче.
Канех се да го зашлевя, когато осъзнах, че не става дума за някаква местна псувня. Имаше вградена свързочна система, просто не си даваше труда да я използва безшумна. Очите му за момент помътняха, докато слушаше отговора, после пак ме погледнаха с малко повече интерес.
— За къде сте?
— Вчира Бийч. Еднопосочно, може да ме оставите там.
Той се ухили.
— Да бе, Вчира Бийч. Това са седемстотин километра от край до край. Къде точно на Вчира Бийч?
— Южният край. Ивицата.
— Изворград. — В очите му трепна съмнение. — Сърфист ли сте?
— Приличам ли ти на сърфист?
На подобен въпрос всеки отговор е опасен. Той унило сви рамене, извърна глава и очите му трепнаха нагоре. Пак беше включил вътрешната връзка. След малко от вътрешното помещение излезе едра руса жена с рязани фермерски панталони и избеляла тениска. Беше някъде към петдесетте и животът я бе поочукал около очите и устата, но имаше хубава стойка и рязаните панталони разкриваха стройни крака с мускули на плувец. Тениската предизвикателно обявяваше: Дайте ми работата на Мици Харлан — и легнала ще я свърша. По челото й лъщяха капчици пот, а по пръстите тъмнееха следи от смазка. Ръкувахме се. Дланта й беше суха и мазолеста.
— Сузи Петковска. Това е синът ми Михаил. Значи искате да ви откарам до Ивицата?
— Мики. Да, кога можем да потеглим?
Тя сви рамене.
— Разглобявам едната турбина, но само за профилактичен преглед. Да речем, след час. Може и след половин, ако прескоча проверките.
— След час е добре. И бездруго трябва да се срещна с един човек, преди да потеглим. Колко ще ми струва?
Тя въздъхна през зъби. Огледа дългата редица бюра, пред които нямаше и следа от клиенти.
— Много път е до Изворград. Краят на Зоната, че и още малко. Имате ли багаж?
— Само каквото виждате.
— Да се спазарим за двеста седемдесет и пет. Знам, че е в едната посока, но аз трябва и да се върна. Ще ми иде целият ден.
Цената направо си плачеше за пазарлък. Можех да смъкна под двеста и петдесет. Но преди малко бях платил почти двеста за скоростното пътуване през града. Свих рамене.
— Дадено. Разумна цена. Ще ми покажете ли машината?
Катерът на Сузи Петковска се оказа почти стандартен модел — двайсетметрова машина с тъп нос и две турбини, която заслужаваше името „кораб на въздушна възглавница“ много повече, отколкото грамадните съдове по морските линии на Харлановия свят. Нямаше антиграв за повишена плаваемост, само двигатели и бронирана престилка. Всъщност съвременен вариант на моделите, създадени на Земята още преди Протектората. Отпред имаше салон с шестнайсет седалки, отзад — товарен трюм. От двете страни тесни мостчета с перила свързваха носа с кърмата. На покрива, зад капитанския купол, стърчеше застрашително ултравибрационно оръдие върху евтин автоматичен лафет.
— Често ли влиза в работа? — кимнах аз към оръжието.
Сузи пъргаво скочи върху кожуха на разглобената турбина и сериозно ме погледна отгоре.
— Из Зоната все още върлуват пирати, ако това питаш. Но са предимно хлапаци, надрусани с тетрамет до припадък, или — тя неволно се озърна към сградата на терминала — просто откачалки. При сегашните икономии всички проекти за психиатрично лечение изгърмяха. Смахнатите останаха на улицата и се вливат в бандитизма. Но не представляват проблем. Обикновено си плюят на петите след първите изстрели. На твое място не бих се тревожила. Ще си оставиш ли багажа?
— Не, няма нужда. Лек е.
Оставих я да човърка турбината и се оттеглих в сенчестия край на кея, където безредно се трупаха празни сандъци и бидони. Седнах на един по-чист сандък и отворих раницата. Прегледах телефоните вътре и избрах един неизползван. Набрах местен номер.
— Холдинг „Юг“ — изрече безполов синтетичен глас. — Моля, изчакайте, да…
Бавно изредих четиринайсет кодови цифри. Гласът заглъхна сред тихо пращене и настана тишина. Дълго мълчание. После чух нов глас, този път човешки. Мъжки и неповторим. Сдъвканите срички и прескочените гласни на новопещенския акцент — също тъй груб и нахакан, както звучеше по улиците в безкрайно далечните ми детски години.