Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
— И ти се върна при Ангелите.
— Позна.
Кимнах. Не беше трудно да позная. Същото бе станало с поне десетина приятели от далечната ми младост в Нова Пеща.
— Да, Ангелите. Те ме приеха. Вече работеха на малко по-високо ниво. Срещнах двама-трима стари приятели. Обираха кораби на въздушна възглавница, пътуващи за Милспорт. Добри пари падаха, а както бях хлътнал по тетрамета, точно това ми трябваше. Работих за тях две или три години. Пак ме хванаха.
— Тъй ли? — Престорих се на изненадан. — Колко ти лепнаха?
Той се ухили безумно, сякаш гледаше как гори собствената му къща.
— Осемдесет и пет.
Дълго мълчахме. Накрая Джапаридзе наля още уиски и неохотно отпи от чашата си.
— Този път загубих всички. Така и не видях какъв нов живот си е осигурила майка ми. А тя беше решила да пробва и трети път. Лежеше на склад с инструкция да я зареждат в носител под наем за важни семейни събития. Освобождаването на сина й Ари не влизаше в това число, тъй че разбрах намека. Брат ми още си беше мъртъв, сестрата бе излязла от склада преди десетина години и заминала нейде на север. Не разбрах точно къде. Може би да търси баща си.
— А семейството на дъщеря ти?
Той се изсмя и сви рамене.
— Дъщеря, внуци. Човече, аз вече се бях откъснал от тях с още две поколения. Не се и опитах да наваксвам. Просто взех каквото ми падна, и си плюх на петите.
— И какво беше то? — Кимнах към него. — Този носител ли?
— Да, този носител. Може да се каже, че извадих късмет. Бил на някакъв капитан, осъден за бракониерски лов на скатове в морските имения на Първите фамилии. Хубав, солиден, добре гледан носител. Има вграден доста полезен навигационен софтуер и направо страхотен инстинкт за времето. Кариерата ми сама се оформи. Купих лодка на кредит, припечелих малко пари. Купих корабче, припечелих още. Купих „Щерката“. Сега си имам жена в Нова Пеща. И две хлапета, гледам ги как растат.
Вдигнах чашата с искрена симпатия.
— Поздравления.
— Да, бе. Нали ти казах, беше си чист късмет.
— И защо ми разправяш всичко това?
Той се приведе над масата и ме погледна.
— Знаеш защо ти го разправям.
Едва удържах усмивката си. Човекът не беше виновен, просто не знаеше. Правеше каквото му е по силите.
— Добре, Ари. Знаеш ли какво, няма да закачам товара. Ще се поправя, ще зарежа пиратството и ще създам семейство. Благодаря за съвета.
Той поклати глава.
— Не съм казал нищо ново, мой човек. Само ти напомням, това е. Животът прилича на морето. Като тръгне тройно-лунният прилив, оставиш ли му се, ще те откъсне от всичко и всички, които си обичал.
Прав беше, разбира се.
Само дето ми го казваше малко късничко.
Два часа по-късно вечерта се спусна над „Хайдушка щерка“ по дългата западна дъга. Слънцето се разцепи като пукнато яйце от двете страни на изгряващия Хотей и червеникавите му лъчи се разляха по хоризонта. Ниските възвишения по Кошутското крайбрежие оформяха масивното черно подножие на гледката. Високо горе тънкото облачно покритие пламтеше като лопата, пълна с нажежени монети.
Аз избягвах предната палуба, където останалите пътници се бяха събрали да гледат залеза — след днешните изпълнения едва ли щях да бъда добре дошъл. Вместо това тръгнах назад по една от страничните палуби, намерих стълбичка и се изкатерих върху товарния модул. Горе имаше тясно мостче и аз седнах на него с кръстосани крака.
Не бях си съсипал младостта по толкова идиотски начин като Джапаридзе, но крайният резултат не се различаваше кой знае колко. На млади години се разминах на косъм с капаните на глупавата престъпност и прибирането на склад. Когато наближих двайсетте, зарязах връзките с новопещенските банди и постъпих в космическата пехота на Харлановия свят — щом ще влизаш в банда, гледай поне да е най-голямата. А с космическата пехота никой не смееше да се закача. За известно време ходът ми се виждаше много разумен.