Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
Изневиделица пред мен изплува лицето на Ласло.
Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея.
Озърнах се към Сузи Петковска, която затваряше кожуха на турбината.
— Съжалявам, Рад. Прекалено е важно, не мога да се бавя. Ако искаш рибата, прати някого на вътрешното пристанище. Чартърен терминал, седма рампа. Ще съм тук още час.
— Значи без реч?
Направих гримаса.
— Без реч. Нямам време.
Той помълча. Накрая изрече:
— Мисля, че много бих искал още сега да те погледна в очите, Такеши Ковач. Чудя се дали да не дойда лично.
— Заповядай. Ще се радвам да те видя. Само да е до един час.
Той затвори. Стиснах зъби и стоварих юмрук върху сандъка.
— Мамка му. Мамка му.
Грижи се за нея, разбрахме ли се? Пази я.
Добре де, добре. Разбрах.
Вярвам ти, Мики.
Добре, чух те, мама му стара.
Телефонен звън.
За момент по инерция вдигнах към ухото си телефона, който държах. После осъзнах, че звукът долита от отворената раница до мен. Приведох се и разбутах три-четири телефона, докато открих един с включен дисплей. Беше разпечатан. Бях го използвал преди.
— Да?
Нищо. Имаше връзка, но не долиташе нито звук. Дори и смущения. В ухото ми нахлуваше абсолютно черно безмълвие.
— Ало?
И нещо прошепна от чернотата. Нещо също тъй едва доловимо, както напрежението от предишния разговор.
бързай
После остана само безмълвието.
Оставих телефона и се вторачих в него.
В Текитомура бях провел три разговора с три телефона от раницата. Обадих се на Ласло. Обадих се на Ярослав. Обадих се на Иса. Можеше да е всеки от тримата. За да разбера точно кой, трябваше да проверя паметта на телефона.
Но нямаше смисъл.
Шепот от черното безмълвие. Глас от безмерна далечина.
бързай
Знаех чий телефон е.
И знаех кой се обажда.
Глава 22
Сегешвар удържа на думата си. Четирийсет минути след края на разговора един разкошен открит спортен скутер в червено и черно се зададе с вой през Зоната и нахълта в пристанището със забранена скорост. Всичко живо по кея го зяпна. Откъм морската страна на Нова Пеща пристанищните власти тутакси биха блокирали подобна машина от разстояние, преди да й лепнат пълна забрана за движение. Не знам дали вътрешното пристанище беше зле оборудвано, дали нейде в скъпата играчка на Сегешвар имаше скъпа апаратура за смущаване на детекторите, или просто Белотревните банди държаха цялото пристанище в джоба си. Във всеки случай никой не блокира скутера. Той просто направи завой сред облак от пръски и стремително се насочи към пролуката между шеста и седма рампа. Когато останаха десетина метра, изключи двигателите и продължи по инерция. Седнал зад кормилото, Сегешвар ме забеляза. Кимнах и размахах ръка. Той също ми махна.
Въздъхнах.
Тия истории се влачат подир нас от много десетилетия, но не са като пяната, оставена из пристанищните води от пристигането на Сегешвар. Не изчезват безследно. По-скоро остават да висят като облак прах по дирята на шарийски пустинен крайцер, а ако завиеш обратно към миналото, ще те накарат да се разкашляш.
— Хей, Ковач!
Викът беше злорадо гръмогласен и весел. Сегешвар стоеше прав, продължавайки да държи кормилото. Грамадни черни очила с рамки във формата на крила закриваха очите му — съзнателно отхвърляне на последната милспортска мода да се носят свръхсложни електронни лещи, широки не повече от един пръст. На плещите му висеше тънко като хартия яке от щавена на ръка кожа от дъгоцветна блатна пантера. Той пак размаха ръка и се ухили. От носа на скутера с метален звън изскочи автоматичен съединител. Отпред беше изострен като харпун, не пасваше на нито едно от гнездата по рампата и си проби дупка във вечбетона на половин метър под мястото, където стоях. Скутерът се приближи, Сегешвар скочи на носа и ме изгледа отдолу нагоре.
— Би ли изревал името ми още един-два пъти? — хладно попитах аз. — За в случай, че някой не е чул както трябва.
— Ей, пак се издъних. — Той наклони глава на една страна и разпери ръце в притворно извинителен жест. Още ми беше сърдит. — Ама какво да правя, открит съм си по природа. Как ти е името напоследък?
— Зарежи. Цял ден ли ще стоиш там долу?
— Не знам. Ще ми подадеш ли ръка?