Разбудени фурии

Бурята отмина.

Седях на мостика, гледах я на метеорологичния радар как бавно чезне на запад и ми се щеше да може да стане същото и с горчивата топка в гърдите ми. Навън небето се проясни и вълните престанаха да разтърсват „Хайдушка щерка“. Джапаридзе изключи аварийните гравитационни двигатели и корабът си възвърна предишната стабилност.

— Хайде, кажи ми истината, приятел. — Той ми доля още една доза милспортско уиски и се облегна в креслото зад навигаторската маса. Бяхме сами на мостика. — Следиш медузеното масло, нали?

Вдигнах вежда.

— Ако е тъй, не би било здравословно да питаш.

— Чак пък толкоз… — Той намигна и вдигна чашата си към мен. Откакто стана ясно, че бурята ще ни отмине, беше си пийнал здравата. — Мене ако питаш, обери му всичко на онзи дръвник. Стига само да не посягаш, додето пратката е на борда.

— Правилно — кимнах аз и на свой ред вдигнах чаша.

— Е, за кого?

— Моля?

— За кого работиш? Якудза? Бандите от Белотревната зона? Работата е там, че…

— Ари, говоря сериозно.

Той примига.

— Какво?

— Размърдай си мозъка. Ако съм човек на якудза, с такива въпроси като нищо ще си докараш Истинска смърт.

— Дрън-дрън. Няма да ме убиеш. — Той стана, приведе се над масата и ме погледна отблизо. — Нямаш такива очи. Разбирам ги тия работи.

— Личи си.

— Да, и освен това… — Той пак седна и с пиянски жест размаха чашата. — Ако се гътна, кой ще откара това корито до Нова Пеща? То не е като ония бонбончета с изкуствен интелект по Шафрановата линия, ще знаеш. От време на време му трябва човешка ръка.

Свих рамене.

— Като сплаша екипажа, все ще се намери кой. Стига само да им покажа твоя овъглен труп.

— Здрава мисъл. — Той се ухили и отново посегна към шишето. — Не ми беше хрумнало. Но, както казах, не го виждам в очите ти.

— Май си срещал мнозина като мен, а?

Той доля чашите.

— Човече, бях като теб. И аз съм израснал в Нова Пеща, и аз съм бил пират като теб. Грабех по морските пътища заедно със Седемпроцентните ангели. Кокошкарски истории, обирахме дребни товарни кораби. — Той помълча и ме погледна в очите. — Хванаха ме.

— Лоша работа.

— Да, много лоша. Смъкнаха ми тялото и ме метнаха на склад почти за трийсет години. Когато излязох, пробутаха ми носител на някакъв наркоман, скапан от тетрамета. Всичките ми близки бяха или пораснали, или заминали нанякъде, или умрели, нали разбираш. На влизане имах седемгодишна дъщеричка, а когато излязох, тя беше с десет години по-стара от моя носител. Имаше си семейство и свой живот. Дори да знаех как да й се обадя, тя не би поискала да ме чуе. За нея бях просто една трийсетгодишна празнина. С майка й същата работа. Беше си намерила друг, имаше деца, нали знаеш как става. — Той остави чашата, потръпна и ме погледна с внезапно насълзени очи. — Брат ми беше загинал при катастрофа с бръмбар две години след като ме прибраха. Нямал застраховка, тъй че никакво презареждане. Сестра ми лежеше на склад. Прибрали я десет години след мен, щеше да остане там още двайсет. Имах още един брат, роден две-три години след като си отидох. Не знаех какво да му кажа. Родителите ми бяха разделени. Баща ми умрял пръв, използвал си застраховката „презареждане“ и заминал да си живее живота сам, свободен и млад. Не пожелал да изчака майка ми. Отидох да я видя, но тя само гледаше през прозореца с една такава странна усмивка и повтаряше: скоро, скоро, скоро ще дойде и моят ред. Тръпки ме побиха, по дяволите.