Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
Устните му се кривнаха, но той не каза нищо, просто стоеше мълчаливо сред отломките на своето наследство. Миг по-късно чуха приглушен рев на летяща машина, някъде далеч над Езгнано. Че подскочи, после я обзеха съмнения. „Оси? Или Таки се връща за мен?“
— Искаш ли да разбера кой е? — предложи Честа, разчел правилно колебанието й.
— И защо ще ми помагаш?
— Нищо от казаното дотук не означава, че не мога да те харесвам — отвърна той. — Бих те убил, ако ми платят, но и това не би означавало, че не мога да те харесвам.
След това изчезна между дърветата, а Че остана сама да разнищва последните му думи.
Когато стана ясно, че снижаващото се над острова летало е „Еска Воленти“, Че очакваше Честа да хлътне в гората, но той остана с нея на плажа, докато тя махаше енергично на кръжащия ортоптер. Таки направи остър завой, после приводни елегантно машината си близо до брега. Малко по-късно Че чу още един двигател, а после се появи и самата машина, много по-голяма и тежка от „Еска“, но водена от пилота си със същото безупречно умение. Големият брониран фикс се приводни с изяществото на падащо листо и Че веднага позна машината — беше на соларнийския пилот Скобран.
Таки подаде глава и усмивката й се стопи, когато видя убиеца. Измъкна се от „Еска“, размаха криле и се спусна на плажа.
— Ти пък що чиниш тук, да се продъни дано? — попита с неприкрита враждебност.
Усмивката на Честа също не беше от топлите.
— Съжалявам, бела Те Скола Таки-Амре. Този остров твой ли е? Не съм желан тук?
— Честно казано, не си желан никъде около мен — уведоми го Таки. Той беше два пъти по-висок от нея, беше страховит убиец, но тя пристъпи наперено, все едно се канеше да го просне на земята. — Челядинка да я оставиш на мира, чуваш ли?
— Да съм й направил нещо лошо? — попита Честа.
— Твоите работи все на лошо излизат. Или си забравил? — отвърна разгорещено мухородната.
Че местеше притеснено поглед между двамата.
— Нищо не ми е направил — каза тя. — Само си поприказвахме…
— Не става въпрос за теб — отвърна остро Таки. — Само помни, че няма низост, от която този мръсник да се посвени. Няма. Той не знае що е морал, неспособен е да погледне през очите на друго човешко същество.
Че стрелна с неуверен поглед Честа и той каза:
— Вярно е. Отначало докрай. Това е проклятието на нашата кръв. — Че не успя да прецени дали лекомислието му е истинско, или прикрива някаква дълбока рана.
— Идвате ли вече? — извика Скобран от отворената си кабина. Оглеждаше нервно небето. — Не ща да ме спипат на вода, ако се върнат!
Таки му махна, че тръгват, после подхвърли на Честа:
— Да те повозим ли очакваш?
— Имам си лодка — отвърна той. — До скоро виждане в града.
— Не се опитвай да ме сплашиш — изсъска Таки.
— Хайде бе! — ревна Скобран и Таки пак му махна и демонстративно обърна гръб на Честа.
— Ти ще пътуваш с „Вечната еднодневка“ със Скобран — каза на Че. — Сир Неро също е там. И носи лоши новини.
— Защо мразиш Честа толкова много? — прошепна й Че, докато вървеше след нея.
— Той е убиец.
— Има и друго.
— И да има, не е твоя работа — отряза я Таки, без да се обръща. — Радвам се, че си добре, Челядинке.
— Да не би да е убил… как му беше името… Амре? Твоя любим?
Таки спря и я погледна.
— Амре ми беше брат. Убиха го осите. Не, Честа уби собствената си любима, за пари. Тя ми беше приятелка, но не в това е въпросът.
„Вечната еднодневка“ имаше товарно отделение, голямо точно колкото Че и Неро да се съберат вътре клекнали — достатъчно удобно за него, но крайно неудобно за нея.
— Е, каква е лошата новина? — попита Че.
— Онзи имперски въздушен кораб, с който сте си имали проблеми…
— Да?
— Е, явно е бил тъпкан до козирката и е разтоварил — каза Неро. — Защото сега в Соларно има цял куп нови оси, достатъчно, за да нажилят целия град. Мисля, че се започва.
16.
Влязла бе в гарнизона на Джерез, без да пророни и дума, подбрала беше и един войник да я ескортира. Приличаше на обикновена старица, сгърбена в тъмната си роба, нечия кльощава баба, която потропва с бастуна си. Само дето очите й бяха червени и лъщяха.
Часовоят при портата я беше предал на един сержант от охраната, който на свой ред я предаде на един старши сержант. Тя не се представи на никого от тях, нито даде обяснение за присъствието си, просто се вкопчваше във всеки следващ като пиявица. Накрая я заведоха при човека, който й трябваше, човека, чиято следа вече беше надушила по коридорите на форта.