Момичета с броеници
- Автор: Монтанари Ричард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичета с броеници». Краткое содержание книги:
— Как да ти кажа… доста по-добре. Тогава…
— Ей — вдигам ръка аз да я спра. — Няма за какво да се срамуваш. Нищичко. Знаеш ли какви по-страховити истории мога да ти разкажа.
— Наистина ли?
— Абсолютно — казвам.
Тръгваме по Уолнът Стрийт. Стойката й леко се променя. Става по-стеснителна.
— Какво четеш? — питам и соча с очи торбата й.
— Срам ме е да ти кажа — изчервява се отново тя.
Спирам насред крачка. И тя спира.
— Чакай. Аз какво ти казах току-що?
Кристи се засмива. Превъзходен звук. На нейната възраст сякаш всеки ден е Коледа, или Халоуийн. Или 4 юли. Всеки ден е най-големият празник.
— Окей, окей — съгласява се. Бръква в найлоновия плик и изважда два броя на списание „Тайгър Бийт“. — Дават ми ги с отстъпка.
На едната от кориците е Джъстин Тимбърлейк. Вземам списанието от нея и се заемам да разглеждам корицата.
— Соловите му парчета не ми харесват особено. По-готин беше, когато пееше с Нсинк — казвам. — Ти как мислиш?
Кристи зяпва:
— Не мога да повярвам, че дори го знаеш.
— Ей — казвам престорено възмутен, — не съм чак толкова стар. — Връщам й списанието, но се сещам, че, по лъскавата обложка съм оставил отпечатъци. Не бива да забравя за тях.
Кристи клати глава, все още с усмивка на лицето.
Продължаваме по Уолнът.
— Готова ли си за Великден? — сменям доста неелегантно темата.
— О, да. Обожавам Великден.
— И аз — казвам.
— В смисъл, знам, че сме още съвсем в началото на годината, но за мен Великден винаги означава идването на лятото, нали разбираш? Някои чакат до Деня на падналите във войните. Но аз не.
Изоставам на няколко крачки и пускам хората да минат покрай нас. Наблюдавам походката й колкото се може по-незабелязано иззад прикритието на черните очила. След няколко години щеше да е дългокрака красавица — „като кобилка“, както казват хората.
Ще трябва да изпълня плана си пределно бързо. Много важно ще е да имам необходимата опора. Спринцовката е готова в джоба ми, гуменият накрайник си е на място.
Оглеждам се. Всеки от многолюдието се е замислил за собствените си ядове, та все едно сме сам-сами. Винаги съм се удивлявал как човек направо става невидим в град като Филаделфия.
— Накъде си тръгнала? — питам я.
— Към автобусната спирка — отговаря. — Прибирам се.
Преструвам се, че ровя из паметта си.
— Ти нали живееше в Честнът Хил?
Усмихва се, забелва очи:
— Почти улучи. В Найстаун.
— Точно него имах предвид.
Изсмивам се.
— Гладна ли си? — питам. И не свалям поглед от лицето й.
Кристи многократно се е борила с анорексията си и знам, че подобни въпроси никога няма да й станат приятни. Минават няколко секунди и започвам да се боя, че съм я изпуснал.
Но не съм.
— Мога да хапна — казва.
— Чудесно — викам. — Дай да вземем по една салата или нещо такова, после ще те закарам до вас. Ще си побъбрим. За туй-онуй.
За част от секундата я обзема някакво безпокойство и на лицето й пада мрак. Оглежда се.
Воалът на мрака се вдига. Облича коженото яке, мята опашка и казва:
— Окей.
54.
Сряда, 16:20 ч.
Оказа се, че Еди Корсак се е пенсионирал през 2002 година.
Прекарал бе четирийсет от шейсетте си и кусур години в полицията, повечето от тях — в зоната, и през двайсетте си години на улицата, преди да го прехвърлят към инспекторите в Южна Филаделфия, бе видял всичко, от всякакъв ъгъл и във всякаква светлина.
Джесика го откри с помощта на „Полицейското братство“. Не успя да се свърже с Кевин, затова отиде сама на срещата с Еди. Намери го на обичайното му място по това време на деня — в една италианска закусвалня на Десета улица.
Поръча си кафе, а Еди — двойно еспресо с парченце лимон.