Авемпарта
- Автор: Съливан Майкъл Дж.
- Серия: Откровенията на Ририя #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Авемпарта». Краткое содержание книги:
- Ами... а...
- Да или не?
- Момент да помисля.
- Мисли по-бързо, сега не е времето за бавни умове.
- Да, спомням си. Ама си станал един сприхав.
- Ще се извинявам по-късно. Когато се изкачим, ти ще застанеш в центъра на платформата върху символа за връх. Ще започнеш и ще поддържаш Плезиантичната фраза. Започни със Събирателното заклинание. Шокът ще бъде по-силен от обикновено, защото това място усилва многократно мощта ти да натрупваш ресурси. Не се притеснявай, не спирай заклинанието и каквото и да правиш, недей да пищиш.
Ариста страхливо погледна назад към Ройс.
- Щом усетиш силата да се движи в тялото ти, започни Напева на напрежението. Същевременно трябва да започнеш да оформяш кристална матрица с пръстите си, като обърнеш особено внимание да я сгъваш навътре, а не навън.
- С издадени палци и пръсти към себе си, нали?
- Да - кимна раздразнен Есрахаддон. - Това са все основни неща, Ариста.
- Знам, знам. просто мина известно време. Бях заета да съм посланик на Меленгар, не ми остана време да упражнявам фокуси в кулата си.
- Значи лекомислено си си губила времето?
- Не - отвърна тя, раздразнена.
- След като завършиш матрицата - продължи магьосникът, - просто я задръж. Спомни си техниките за концентрация, на които те научих и се съсредоточи над стабилизирането на матрицата. Тогава аз ще се включа в мощностното ти поле и ще започна да търся. Щом го сторя, твърде вероятно е стаята да започне да прави невероятни неща. Изображения и видения ще се визуализират в различни части на стаята, може да чуеш дори звуци. Също не бива да се притесняваш. Те няма да са наистина тук, това ще са само екове от ума ми, докато търся амулетите.
- Това значи ли, че всички ще видим кой е истинският наследник? -запита Ройс, докато стигаха върха.
Есрахаддон кимна:
- Бих искал да е известно само на мен, но съдбата е решила да бъде инак. Когато открия вълшебния пулс на амулетите, ще се съсредоточа върху носителите им и те ще се появят като най-едрите изображения, тъй като ще се опитвам да определя не само кой ги носи, но и къде се намира.
Платформата бе покрита само с тънък слой прах и лесно можеха да видят масивните геометрични линии, които прорязваха пода като слънчеви лъчи и се срещаха в една точка в средата на стаята.
- И? - запита Ариста, докато заемаше позицията си в центъра.
- Амулетите бяха два. Един дадох на Неврик, който ще бъде наслед-ническият и един на Джериш - телохранителски. Ако все още съществуват, ще мога да видя и двата. Никому не трябва да казвате за това, което предстои да видите. В противен случай ще поставите живота на наследника в неизмерима опасност и вероятно застрашите бъдещето на човечеството.
- Пустите им магьоснически драматизации - Ройс подбели очи. -Едно простичко моля, дръжте сиустите затворени щеше да свърши работа.
Есрахаддон вдигна вежда, сетне се обърна към Ариста и каза:
- Започни.
Ариста се поколеба. Саули грешеше. Всички тези приказки за наследника и властта му да зароби човечеството бяха само сплашвания, за да я накарат да шпионира за тях. Твърденията му за демоничността на Есрахаддон сигурно бяха още лъжи. Определено беше потаен, но не и зъл. Бе спасил живота й тази нощ. Какво бе направил Саули? Колко дни преди смъртта на Брага бе знаел... и не бе предприел нищо? Прекадено много.
- Ариста? - настоя Есрахаддон.
Тя кимна, вдигна ръце и започна да плете заклинанието.
Глава 14
С падането на тъмата
Нощният бриз нежно облъхваше хълма. Терън и Ейдриън стояха сами сред руините на имението над някогашното село. Място на безбройни надежди, погребани под пепеливи отломки.
Терън усещаше вятъра по кожата си и си припомняше кошмарните чувства, изпитани в нощта, когато семейството му бе умряло. Нощта, ко-гато Тракия бе изтичала при него. Все още можеше да я види да тича надолу по Стоуни Хил, търсейки закрилата на прегръдката му. Бе смятал това за най-лошия ден в живота си. Бе я проклинал заради това, че е дошла при него. Бе я обвинил за смъртта им. Бе стоварил отгоре й цялата скръб и безнадеждност, която бе прекалено слаб да носи. Тя беше малкото му момиченце, което винаги вървеше до него и когато я пъдеше - както винаги правеше - тя продължаваше да го следва и наблюдава от разстояние, повтаряйки думите и жестовете му. Тракия бе тази, която се смееше на физиономиите му, плачеше, когато бе наранен; тази, която седеше до леглото му в моментите, когато той имаше треска. Никога не бе казал добра дума на дъщеря си. Нямаше похвали или одобрителни милувки. Нито веднъж не й бе казал, че се гордее с нея. През повечето време изобщо не й обръщаше внимание. Но сега щеше с радост да даде живота си, ако можеше макар и само още веднъж да зърне малкото си момиченце да тича към него.