Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
Конлан покри ръката й със своята, но това, което тя помисли за романтичен жест, беше всъщност подъл начин да докопа чашата й с кафе. Тя му се намръщи и се опита да не се изхили и да развали ефекта.
— Хей! Вземи си свое кафе, принце.
Той се засмя, сръбна си от чашата и й я върна обратно, после я целуна по главата.
— Изобщо никакъв респект към кралската ми особа.
— Ни най-малко.
Вен ги погледна със замислен поглед.
— Е, сигурно се радваш на това държане от жена, брат. Трябва да е приятна промяна при цялото подмазване, което получаваш от жените у дома.
Щастието на Райли излетя като въздуха от спукан балон. Жените у дома. Предназначената за него кралица.
Тя седна на огромната дървена маса, след като апетитът й внезапно изчезна и се втренчи в чашата си. Вен изглежда осъзна, че е казал нещо необмислено и изстена.
— Хей, съжалявам, не исках… Аз просто си казвах, че вие двамата изглеждате толкова щастливи и се пошегувах с Конлан леко и… ох, мамка му. Имам предвид, че се извинявам, лейди Съншайн.
Разкаянието му беше болезнено очевидно, затова тя се опита да се усмихне успокоително.
— Не се тревожи. Просто съм уморена.
Конлан се наведе напред, плесна брат си по темето и седна до Райли, прегръщайки я през рамото. Тя можеше да усети неговото безпокойство, но нямаше сили да успокои и него.
Точно когато привършиха със закуската си, атмосферата в стаята се смени рязко, сякаш студен мразовит вятър премина през кухнята. Райли вдигна поглед, с ръце, стиснати в юмруци, готова да се отбранява. Да напада.
Дори когато една малка част от нея се запита в какво се превръща.
Беше Аларик, който разпръскваше топлината на личността си пред себе си.
— Трябва да поговорим — каза той с поглед, насочен към Райли.
— Здравей и на теб. Да, добре съм, благодаря, че попита — отвърна тя, преливаща от сарказъм.
Гадняр. Той склони глава в безмълвен знак, че отчита забележката й.
— Как си Райли? По-точно как е рамото ти?
— Ти знаеш за това? Какво означава?
Конлан се размърда на стола си.
— Може би трябва да го обсъдим на по-уединено място.
Вен бутна стола си назад и стана.
— Да, е, това ми прозвуча като нещо, за което и аз трябва да знам. Кристоф, ти отговаряш за съдовете, след като Бастиян готви.
Кристоф изстена.
— Човече, по някаква скапана причина все на мен се пада… — Той вдигна очи, срещна погледа на Райли и се спря. — Добре. Заемам се.
Когато Аларик ги поведе извън стаята, Бастиян протегна длан и леко докосна ръката на Райли.
— Пазим ти гърба, разбрано? Не се стресирай от случващото се. Ние ще се погрижим за теб.
Тя отвори щитовете на съзнанието си и изпрати към него вълна от топлина и благодарност. Видя как очите му се разширяват, когато я получи.
— Еха, ти наистина… хей, тези акнаша работи са жестоки — каза той и се ухили. — Пак заповядай, но нямаше нужда от благодарности.
— Добрите обноски са последния бастион на цивилизованото общество — промърмори тя.
— Какво?
— О, нещо, което майка ми обичаше да казва преди време. Твоето име ми напомни за него. Също така благодаря ти за невероятната закуска.
Конлан я извика откъм коридора. Тя въздъхна и изправи рамене.
— Идвам.
Глава 32
Конлан наблюдаваше как Аларик крачи напред-назад из голямата стая — нещо, подобно на кабинет, целият в кожа и дърво, и повтарящите му се движения го изнервиха.
— Зарежи това. Просто ни кажи лошите новини най-накрая. Като се опитваш да се правиш на дипломатичен, ни губиш времето и не е в твой стил, така или иначе.
В очите на Аларик за момент пламнаха зелени пламъци, но поне спря с проклетото крачене.
— Имам факти, имам и предположения. Ще ви изложа и двете и ще ви обясня кое кое е. След това трябва да решим какво да предприемем.
Райли проговори, а гласът и звучеше слабо и тихо.
— Става въпрос за мен, предполагам?
Аларик не отговори. Не беше нужно. Изразът на лицето му й каза всичко.
Тя се опита да се усмихне и стисна ръката на Конлан по-силно.
— Добре, стреляй. И казвам това образно, в случай, че се чудиш.