Тайният кръстоносен поход

— Да, а на мен ей сега ще ми пораснат крила и ще отлетя в нощта — отвърна Мария. — Замисли се кой те мрази, Алтаир. Не е Малик, ами Абас.

— Намерили са ножа в леглото на Малик.

— Някой сигурно го е сложил там, за да го уличи. Бил е или Абас, или някой от лакеите му. Няма да се изненадам, ако Суами е отговорен за тази работа. Ами асасинът, който чул Малик и Сеф да се карат? Кога ще ни кажат кой е? Когато се срещнем с него, ще видиш, че е от поддръжниците на Абас. Може да е син на някой друг от новия съвет. Ами горкият Рауф? Интересно дали наистина е умрял от треска? Срамота е, че се съмняваш в Малик, след като това отдалече личи, че е работа на Абас.

— Срамота ли? — завъртя се към нея той и тя се отдръпна. Щурците навън замлъкнаха, сякаш се опитваха да чуят спора им. — Срамота, че съм се съмнявал в Малик. Да не би да не съм изпитвал на собствен гръб как хората, които обичам, се обръщат срещу мен, и то поради много по-незначителни причини от тази на Малик? Обичах Абас като брат и се опитвах да постъпя справедливо с него. Ал Муалим предаде целия Орден, но единствено аз му бях като син. Срамота, че имам подозрения ли? Доверчивостта е най-големият ми грях. Винаги съм се доверявал, на когото не трябва.

Той я погледна намръщено и тя присви очи.

— Трябва да унищожиш Ябълката, Алтаир — рече тя. — Тя изкривява мислите ти. Едно е да мислиш логично, разумно и последователно, съвсем друго е да се оставиш да те тъпчат.

Той я погледна.

— Аз не бих представил нещата точно така — рече и по устните му затрепка нещо като усмивка.

— Едва ли, но нищо.

— Трябва да разбера, Мария. Трябва да разбера със сигурност.

Сигурен беше, че ги наблюдават, но той беше асасин и познаваше Масиаф по-добре от когото и да било, така че не беше много трудно да излезе от резиденцията и да се качи по стената на вътрешната куртина и да се свие в сенките на бойниците, докато стражите преминат нататък. Контролираше дишането си. Все още притежаваше бързина и гъвкавост. Все още можеше да се катери по стени. Само че…

Лекотата вече я нямаше. Този път щеше да се справи както трябва. Раната, която беше получил в лагера на Чингис Хан, също го забавяше. Щеше да е твърде глупаво да надцени възможностите си и да си докара неприятности, защото се е надценил, или да се окаже проснат по гръб като умираща хлебарка, защото не е преценил скока си, когато е чул стражите да приближават. Почина си малко и продължи по бойниците, прокрадна се откъм западната страна на цитаделата към южните кули. През всичкото време се пазеше от стражите, докато стигна до кулата и едва тогава слезе от стената. Притича до склада със зърно и стълбите, които водеха към подземните тунели.

Там спря и се ослуша, притиснал гръб до стената. Чу шуртенето на вода през тунелите. Тъмницата на Ордена не беше далече, но се използваше толкова рядко, че щяха да ги използват като складове за зърно, ако не беше влагата. Алтаир беше почти сигурен, че Малик е единственият затворен долу.