Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
— Помня те — каза тя. — Блатото също те помни. Блатата имат дълга памет, Йорг. Всмукват тайни и ги пазят усърдно, но накрая, рано или късно, всичко изплува на повърхността.
Сетих се за кутийката на кръста си и за спомените в нея.
— Сигурно си дошла да ми кажеш, че не трябва да заставам на пътя на Стрела?
— Защо? Мислиш, че държа принца на къса каишка?
Поклатих глава.
— Щях да го надуша, ако беше така.
— Ти дори мен не надуши, а това място вони на смърт — каза тя. Движеше се постоянно, бавно и сластно, приковаваше погледа.
— Вони и на много други неща.
— Принцът на Стрела си има достатъчно защитници и достатъчно поборници, няма нужда от мен. Не бива да вярваш на всичко, което прочетеш, а колкото по-стара е книгата, толкова по-малко надеждно е написаното в нея.
Значи има и писани пророчества? Ядосах се, идеше ми да се озъбя като бясно куче. Сякаш не стигаше, че всяко хвърляне на карти таро и всяко гадаене по руни слагаше Стрела на трона. А сега и книгите, моите най-стари приятели, се оказваха предатели.
— Тогава защо сме тук? — попитах аз. Знаех, но за всеки случай реших да попитам.
— Аз съм тук за теб, Йорг — рече тя, дрезгаво и съблазнително.
— Ами ела да ме вземеш, Чела — казах аз. Не вдигнах меча си, но завъртях леко острието, така че отразената светлина да падне върху лицето ѝ. Не я попитах какво иска от мен. Отмъщението няма нужда от аргументация. — И как изобщо си се озовала ти тук? — Бях стоварил цяла планина отгоре ѝ в Гелет, погребал я бях под тонове скала.
Чела навъси чело за миг.
— Мъртвия крал дойде за мен — Мога да се закълна, че потрепери, макар и само за миг.
— Мъртвия крал. — Това беше ново. Мислел бях, че разбирам какво я води, че търси отмъщение, а отмъщението е стимул, който уважавам. Така де, бях стоварил връх Хонас отгоре ѝ. — Той ли те праща?
— И без него щях да дойда, Йорг. С теб имаме недовършена работа. — И отново ни облъчи със съблазън, която вкамени братята. А тъкмо бяха започнали да се отърсват.
— И кой ме иска повече, Чела? Ти или онзи твой крал?
Гърлен звук долетя откъм Чела, нещо като ръмжене. Раздразнението подкопаваше магията ѝ и братята се размърдаха отново.
— Или той иска мен повече, отколкото иска теб? Това ли е? Твоят нов крал те е изровил само за да ме намериш? — Показах ѝ най-хубавата си усмивка. Уцелил бях право в десетката, ако се съдеше по силното ѝ раздразнение и факта, че не успя да го скрие. Лошо няма — най-добрият враг е ядосаният враг, но… нямах представа защо този Мъртъв крал ме е взел на мушката си.
— Ела и ме вземи — подканих я отново, махнах ѝ даже, с надеждата да я примамя в обсега си. С другата си ръка ръгнах Макин. — Знам, че сте заети да зяпате голата жена, но ако насочиш вниманието на братята в по-ползотворни посоки, току-виж сме оцелели сред срещата си с нейните приятелчета.
— Да дойда и да те взема, казваш? — Чела се усмихна, възвърнала самообладанието си. Изтри с ръка устата си и видях, че под калта устните ѝ са кървавочервени. — Че те искам, искам те. Няма да споря. Но не за каквото си мислиш, не за да те прекърша. Познавам сърцето ти, Йорг. Ела при мен. Можем да сме нещо повече от обикновена плът.
Създанието събуждаше болка в слабините ми, признавам, сякаш онази тънка граница между похотта и отвращението беше изчезнала заедно със селото. Част от мен настояваше да приема предизвикателството ѝ. „Прегърни страха си — бях казал на Гог, — нека страхът е плячката, а ти — ловецът.“ А нима смъртта не е най-големият страх, най-големият ни враг? Бях отхапал от студеното сърце на некромант. Може би трябваше да взема Чела, да хвана смъртта за гърлото, да я подчиня. Сетих се за жените, които горяха в къщата си.
— Ти си по-малко от плът — казах накрая.
— Жестоки думи — усмихна се тя. Пристъпи към мен. Изящното движение прикова погледа ми. Подрусването на гърдите, полюляването на ханша, червената ѝ уста. — Има магия между нас, Йорг. Сигурна съм, че и ти я усещаш. Не чувстваш ли ехото ѝ в гърдите си? Нима тя не тупти с всеки удар на сърцето ти, мили мой? Създадени сме един за друг. Мъртвия крал ми каза, че мога да те имам за себе си. Каза ми да те заведа при него. И аз ще го направя.
— Ще има дълго да ме чакаш в ада — казах аз. — Защото точно там смятам да те пратя, още сега. — Репликата не беше от най-витиеватите, но онова за Мъртвия крал наруши равновесието ми.
Тя се усмихна и ми прати въздушна целувка.