Господарката на Рим
- Автор: Куинн Кейт, Куин Кейт
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА
- ISBN: 9789542807728
- Переводчик: Ана Лулчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Господарката на Рим». Краткое содержание книги:
Оранжева мъглявина се блъсна в него.
– Ей, по-внимателно!
Погледът му се фокусира. Оранжевата мъглявина се оформи в пълничка русокоса жена в огнена копринена стола. По едно мръсно дете се полюшваше, опряно на всяко от бедрата ѝ. Тя го погледна строго.
– Слушай – каза тя, – не си ни видял!
– Моля?
Тя кимна зад себе си:
– Идвайте.
Премина поток от роби, опрели на бедрата си опърпани деца с големи очи или водещи ги за ръка. Преброи повече от трийсет.
– Какво става тука?!
– Не си ни видял! – повтори тя, като махна с ръка на робите и децата да продължат. – Ще ти платя, за да забравиш. Също както платих на всички други. Не си ни видял!
– И бездруго вече съм мъртъв. – Усещаше тялото си тежко като олово. – По-добре се измъквайте бързо. Има пожар.
– Пожар? – Тя подуши въздуха, пипна каменната стена колебливо. – Къде?
– Там назад – посочи зад рамото си. – В коридора, където извличат труповете на умрелите.
– Какво? Кой си ти?
– Варварина – каза той уморено.
– Ариус Варварина? Помислих си, че ми изглеждаш познат. Това оживление, което току-що чух горе на арената – то няма нищо общо с теб, или греша?
– В известен смисъл Тя го изгледа втренчено.
– Да не би да бягаш?
– Не – отвърна търпеливо той. – Аз съм мъртъв.
– На мен ми се струваш жив. – Тя отново подуши въздуха. – Знаеш ли, наистина ми мирише на пушек. Ето, вземи това дете.
Ариус го взе. Беше по-лесно да се подчинява. Усети как малките ръце обвиват врата му и последва оранжевата туника нагоре по коридора.
– А ти к'я си? – скованият му език сливаше звуковете.
– Флавия Домицила. Децата са еретици или поне родителите им са. Християни и евреи, осъдени да бъдат хвърлени на лъвовете. Опитвам се да предотвратя това. Слушаш ли ме? Прави каквото ти казвам и ти също ще се измъкнеш!
– Племенницата на императора?!
Ариус предположи объркан, че затова не срещат по пътя си пазачи по коридорите. Племенница на императора, тя можеше да подкупи подобни хора да стоят настрана… Робите ги поглеждаха подозрително, докато ги подминаваха бързо, носещи купчини с оръжия или гребла за извличане на мъртъвците, но тя спокойно им подмяташе монети и продължаваше да върви.
Миризмата на дим ставаше все по-осезаема. Следващите двама роби дори не ги погледнаха, просто се затичаха назад, като крещяха за ведра с вода.
– Ето, отвори тази врата!
Той бутна една тежка врата с рамо, покорно следвайки заповедите ѝ, и те излязоха на слънчева светлина.
– Подай децата в тази каляска. Бързо! Ето мъниче – не, не, недей да плачеш, всичко е наред. Улица "Марцелус" – нареди тя на кочияша, а после се обърна и кимна към Ариус. – Ето я носилката ми. Качвай се!
Той погледна пищно облечената жена, сребърната носилка, кадифените възглавници и копринените завеси. Всичко изглеждаше твърде нереално.
– Качвай се – повтори Флавия Домицила – или искаш преторианците да те нанижат на копията си?
– Момент.
– Но ние нямаме.
Той се върна до вратата, куцукайки стигна до първия завой на коридора и като сложи два пръста в устата си, изсвири. След миг кучето дотича с полусдъвкана ръкавица, висяща от устата му.
– Тръгваме веднага! – долетя гласът на Флавия от носилката. – Идваш ли, или не?
Той прегърна кучето и се качи вътре.
– Пожар!
– Пожар!
– Гладиаторските казарми горят!
Един от пазачите ме сграбчи за ръката и бързо ме поведе навън от императорската ложа зад Домициан и императрицата. Проточих врат и видях дима, който се издигаше от Портата на смъртта. О, Господи, Ариус. Излязох замаяна на площада пред Колизеума под сянката на колосалната статуя на Нерон. Хората се блъскаха от всички посоки, обезумели майки стискаха китките на рожбите си, мъже се бутаха и крещяха. Преторианците, които трябваше да ме пазят, ругаеха и хванали здраво щитовете си, се противопоставяха на натиска с железните си рамене, а пък аз сякаш бях залепнала за стъпалата на Храма на Венера. Над френетичната суматоха от притиснати плебейски глави зърнах за миг императора, който продължаваше да гълчи преторианците си, и тогава една ръка ме сграбчи за китката и ме дръпна в преддверието на източната страна на храма.
– Хей! – каза много познат глас.