Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
Майка й често й беше казвала, че когато се отпусне на колене, докато работи в градината си, намира покой и сила. Есперанса беше дала име на тази сила — Бог. Марипоса беше изгубила вяра, в благия и добър Бог на майка си, но не можеше да отрече съществуването на някаква по-висша сила, затова създаде градината като свое светилище, като свой храм. Всяко цвете, което отглеждаше, всяко семе, което засаждаше, всяка пеперуда, която пускаше, да лети на воля, беше нейната молитва и тя я предлагаше на тази загадъчна сила, със същото чисто сърце, с което като дете палеше свещичка в църквата. Днес даровете й бяха в чест на майка й.
За Марипоса, пеперудите, които долитаха всяка година в градината й, бяха знак, че молитвите й са чути. Особено се радваше на пеперудите монарх, тези величествени посланици на богините, които й даваха поне някаква малка надежда, че макар майка й, да си беше отишла, скоро тя щеше да се събере отново с дъщеря си.
Чу скърцането от отварянето и затварянето на тежката желязна врата на градината. Беше време за следобедната почивка и хората от апартаментите в сградата, имаха навик да идват в патиото по това време, за да си поклюкарстват, често с бири или други питиета в ръка. Марипоса не можеше да понесе, в този миг, в който скръбта й беше все още съвсем прясна, безцелните разговори, затова бързо събра нещата си в торбата и се приготви да си тръгне.
— Марипоса?
Стресна се, от гласа на Сам. Вдигна глава и го видя да стои в края на градината. Беше облечен в обичайната си синя карирана риза, разкопчана свободно на врата и запасана в дънките му. Голямата сребърна катарама на кожения му колан представляваше някакъв индиански символ.
Тя се изправи бавно, дъхът й беше заседнал в гърлото. Сам беше останал при нея с часове, след като научи за смъртта на майка си. Беше я намерил в градината, върнал в апартамента й и останал с нея, чак до късно вечерта, докато най-накрая беше заспала. Смътно си спомняше, как й беше помогнал да измие калта от ръцете си и как седеше до леглото й, където тя хлипаше неутешимо. Не го беше виждала от два дни и въпреки отчаянието си, той й липсваше.
Сам се усмихна и вдигна ръка, за да докосне небрежно шапката си за поздрав. Погледът му обходи градината. Устните му се извиха доволно, оценявайки това, което виждаше, после насочи вниманието си, отново към нея.
— Градината ти е красива.
— Благодаря ти.
— Пропусна урока си по езда — каза той, провиквайки се високо.
— Не можах да дойда. Знаеш защо.
— Но Опал не знае. Липсваше й.
— И тя ми липсваше — отвърна тя с пресипнал глас и усети как поредната вълна на скръб се готви да се излее от очите й.
Започна да сваля бавно ръкавиците си, като се опитваше да се овладее и успокои. Дори когато си поемаше дъх, я болеше. Чувстваше се, като отворена рана, която не беше имала време да се изцери.
— Марипоса, ще дойдеш ли при мен или аз да дойда при теб, защото не желая да крещя през градината?
— Идвам.
Мина по пътеката между ехинацеите и астрите и застана до него, макар и на известно разстояние, в сянката на патиото. Беше доволна, че никой от обитателите на сградата не беше слязъл още, за да могат да си поговорят на спокойствие. Вдигна ръка да избърше капчиците пот от веждите си, осъзнавайки, че дънките и ризата й бяха влажни и изцапани с пръст от работата й в градината.
Сам обаче пристъпи напред и съкрати разстоянието помежду им.
— Как си?
Марипоса усети искрената загриженост в тази така обикновена фраза. Вдигна глава и потърси утеха в тъмните му очи.
— Страхувам се.
— От какво?
— Че няма да понеса това. Прекалено е тежко.
— Смъртта на любим човек е едно от най-мъчителните неща за всички нас — започна Сам със спокоен и внимателен глас. — Но все някога трябва да я приемем.
— Не знам, дали ще успея. В момента ме крепи само една мисъл.
— Каква?
Марипоса въздъхна тежко и потръпна от вълнение.
— Мисълта за Лус.
Дори само произнасянето на името й, беше като нежна ласка за изтерзаната й душа.
— Знам, че тя идва, че пътува насам с колата си. И само това ме задържа да не избягам надалече.
— И да не се надрусаш.
Марипоса скръсти ръце на гърдите си, преви се от тежестта на думите на Сам, но кимна почти незабележимо с глава.