Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
— Аз съм тук — каза той и постави ръка на стегнатото й рамо. — Опал е тук. Скоро и дъщеря ти ще бъде тук.
— Искам майка си — изплака тя и закри лицето си с ръце.
Сам въздъхна.
— Знам.
Марипоса изтри сълзите си с резки, гневни движения.
— Лус мисли, че съм мъртва — каза тя. — Може би така е по-добре. Тя не ме познава. Не ме обича. По-правилно ще бъде да си остана мъртва за нея.
— Това ли искаш?
Жената затвори очи и кимна.
— Но ти не си мъртва. Това е било лъжа. Не знам, защо майка ти, й е казала така. Сигурно е имала своите си причини, но това не означава, че е правилно. Дължиш на себе си и на Лус истината. Как ще я приеме тя, не зависи от теб. Можеш да контролираш само себе си. Но ако искаш да продължиш напред, трябва да приемеш и да живееш с истината.
— И каква е тази истина?
— Ти си Марипоса Авила, възстановяваща се бивша наркоманка.
Тя му обърна гръб и се втренчи в малката чешмичка, от която бавно се стичаха капки вода.
— Помисли за малко за Опал — каза Сам решително. — Не можеш просто да се обадиш и да кажеш, че няма да идваш. Не става така. Не защото имаме нужда от помощта ти. Можем и сами, да се грижим за животните си. А защото трябва да си постоянна и отговорна с Опал. Тя зависи от теб — да я храниш, да я търкаш и разресваш, да я разхождаш. Ти стана важна част от нейния живот. И тя от твоя. Притеснява ме, че отново се връщаш към старите си навици. Изолираш се. Въртиш се по спирала и може да изпаднеш някъде по нейните извивки. След като тръгнеш по този път, умът ти ще започне да търси причини да се самосъжалява и самообвинява. Ще си спомниш всичките си провали, а това ще доведе до повече депресия и отчаяние, и в крайна сметка до това, което винаги е било целта ти — алкохол и наркотици.
Марипоса се взираше, още по-упорито във всяка капка, която падаше от крана невероятно бавно. Беше като вцепенена, от абсолютно точния му анализ.
Гласът на Сам омекна и той се пресегна нежно, за да повдигне с ръка брадичката й.
— Хайде, Смело лице — нарече я с прякора, който й беше измислил. — Ти си силна. Ще се справиш и с това.
Подкрепата му запълни черната дупка, зейнала в сърцето й. Тя знаеше, че импулсивното й поведение беше основна причина за нейното пристрастяване. Познаваше много добре правилата на тази стара игра. Някога майка й сравняваше повърхността й с полета на пеперуда. Тогава това й харесваше. Когато искаха да намерят извинение за лекомислените й грешки, ги наричаха „спонтанност“. С времето обаче този начин на живот се беше превърнал в истинско бавно самоубийство.
— Как да се променя?
Сам бръкна в джоба си, извади някакви кърпички и й ги подаде.
— Мисля, че точно сега се справяш чудесно.
Марипоса взе кърпичките и изтри очите си.
— Да. Направо страхотно.
— Виж се добре. Вършиш работата си. Занимаваш се с градината си. Всеки ден пред теб има нови задачи и ти се справяш с тях. Имаш живот и той не е само въображаем, в съзнанието ти. Всичко това е хубаво и е истинско. — Взе кърпичка и избърса една сълза от бузата й. — Представи си, че си стъпила с единия си крак на ръба на пропастта. Но само с единия.
Марипоса го погледна, чувствайки, как вярата й се възвръща.
— Днес ще бъде трудно — каза й той. — Утре ще бъде трудно. И денят след това. И следващият. Знаеш как е. Знаеш, че няма начин да е лесно. Но ти измина дълъг път.
Тя кимна.
— Както и дъщеря ти — добави Сам.
Осемнайсет
След като гъсеницата закачи стабилно задните си крака за копринения „бутон“, остава така, увиснала надолу, в продължение на часове. Вътре в нея вече е започнала химическата реакция. Докато се оформя какавидата, старата обвивка на гъсеницата се разпуква и пада. Гъсеницата се извива и обръща, като се държи здраво за висящата нишка и изтърсва останките от старата кожа. Етапът на какавидата е започнал.
Два дни по-късно, Лус лежеше в леглото си в мотела и се чудеше, как е възможно в това време на незабавна комуникация между хората, във време, когато всички се оплакваха от липсата на лично пространство, тя да не може да намери леля си Мария.
Звънеше методично на всеки номер от списъка си. С някои се свързваше веднага и жените й казваха с различна степен на любезност, че не са нейни родственици. Когато попаднеше на телефонен секретар, затваряше и звънеше отново по няколко пъти през деня чак до вечерта.